Робърт Лъдлъм - Пътят към Гандолфо

— Още преди да сме станали сутрин и през почивките вика под прозорците! — добави Гри.

Другите закимаха или замърмориха в знак на потвърждение. Те приеха решението на генерала идиотът да не се разстрелва, но имаше някои възражения срещу това да му бъде разрешено да излиза извън стаята и да прави гимнастика. Но страстите се успокоиха, когато стана ясно, че навън ще го охраняват двама от обслужващия персонал в Махенфелд. Смотанякът му със смотаняк не можеше да избяга никъде само по едни шорти на него, не можеше и да прескочи високата телена ограда, отвъд която се простираше недостъпната гора на швейцарските планини. Те обаче категорично отхвърлиха всякаква възможност клоунът да бъде включен в операцията „Нулева зона“.

И ето го сега — тича неуморимо, опитва се да ги впечатли с физическата си форма. Като слаб атлет, който никога няма да бъде приет в отбора, но не иска да се откаже и тренира.

— Добре, добре — рече през смях Хоукинс. — Ще поговоря с него и ще го успокоя. Не разбирате ли, че заради вас го прави. Иска да е с големите батковци.

Побъркваше ги и така трябваше. Разбира се, понякога имаше чувството, че ще падне от изтощение и никога няма да стане повече. Но продължаваше, защото знаеше, че идиотските му номера имаха желания от него ефект. Всичко го избягваха, някои даже хукваха да се скрият, щом го зърнеха. Налудничавото му поведение се превърна в неприятна, дразнеща гротеска. Трите кучета, които бяха докарали кой знае откъде да пазят пред стаята му, вече ги нямаше. Свалиха ги долу в сервизните помещения, защото не спираха да лаят. Сам не забравяше да минава всеки ден от там, за да се полюбува на приглушеното им ръмжене — толкова бой бяха изяли за лая си срещу него, че вече не смееха да отворят уста, като го видят. Само повдигаха глава и го гледаха с омраза как подтичва покрай оградата.

Подобно бе отношението на обслужващия персонал и на офицерския състав. Девъро беше щурчо, но номерата му поизвехтяха. За него обаче имаше значение фактът, че го приемаха като нещо нормално. И след някой и друг ден той щеше да се възползва от това пренебрежение.

Въпреки че не му се разрешаваше да се храни с Мак и с останалите психопати от неговата компания, Ястребът бе достатъчно разумен да не пропуска всекидневните си визити при него късно следобед, когато го прибираха в стаята и му вземаха шортите. Девъро знаеше защо. Хоукинс търсеше отдушник за ентусиазма си. И без да иска, се изпусна пред Сам, че ден-два него и офицерите няма да ги има, защото ще ходят на разузнаване в „Нулевата зона“. След това щели да се върнат за евентуални последни промени в тактиката.

Но Сам не трябвало да се притеснява. Нямало да е сам в Махенфелд. Охраната, обслужващият персонал и кучетата щели да останат.

Сам се подсмихна. Защото когато Ястреба и неговите скапаняци се разкарат от имението, идваше ред на неговата „Нулева зона“. От известно време подготвяше пазачите си — онзи Рудолф с бесния поглед и един стопроцентов убиец без име. Постепенно приучваше Рудолф и Безименния да сядат насред полето и да го наблюдават как тича в кръг. Това не беше трудно, защото така и те си спестяваха излишните физически усилия. Седяха си кротко на тревата с насочени към него патлаци, а той си бягаше на воля, като отвреме-навреме спираше за разпускащи упражнения. Всеки път постепенно увеличаваше разстоянието между себе си и тях. Така този следобед се отдалечи на почти двеста и петдесет метра от грозните черни дула в ръцете им.

Друго може да не научи в армията, но поне знаеше, че пистолетите не ги бива много при стрелба на разстояние, по-голямо от трийсет метра. Не че губеха точността си — причините за разсейване на стрелбата бяха други, но все пак можеше да се разчита на късмет. Възпирането на Ястреба бе от онези цели, които по време на война правят от страхливия войник герой. Какво казваше Макензи? — „Убеденост му е майката, момче. Нищо не може да я замени. Дори всичките боеприпаси в света, взети заедно…“

Сам беше убеден. С всеки изминал ден опасността от Трета световна война нарастваше.

Планът му бе прост… и относително безопасен. Голямо беше изкушението му да номерира вариантите, но провала на предишните му опити в тази насока го възпря. Ще излезе да бяга в южната част на моравата, както правеше напоследък. Там съседната гора бе най-гъста, а тревата — най-висока. Ще се отдалечи неусетно от пазачите си, както сега, и ще спира за разпускащи упражнения, между които и лицеви опори. Това щеше да му даде възможност да се сниши до земята и да се скрие в тревата.