Робърт Лъдлъм - Пътят към Гандолфо

— Какво?

— Мисля, че от самото начало не можа да разбереш целта на онези четиридесет милиона начален капитал. Тази цифра не ми е щукнала ей така, изневиделица. Тя се оформи след много внимателни проучвания. Купих си едно книжле от Комисията по ценните книжа и борсите. В нея се обяснява към какво да се стремиш, за да гарантираш печалба на корпорацията си. Виж сега, преди фирмата ни да представи услугата си на пазара, трябваше да осигурим предварителни разходи за заплати от близо 15 милиона, след това имаше разходи по събирането на капитала под формата на пътни, дневни и джобни… ммм, малко те попритесних по това перо, но всичко бе за твое добро. Освен това — разходи за недвижимото имущество на корпорацията и за оборудване…

Тук слухът на Сам съвсем се разстрои. През бученето до ушите му долитаха само откъслечни фрази, като „самолетче за пет милиона“ и „късовълнова релейна система за връзка на стойност един-два милиона“, „ремонтни работи и подсигуряване на хранителни запаси“, „допълнителни канцеларии за компанията“. Но и те му бяха достатъчно, за да се замисли къде се намира. Чисто гол под чаршафосано одеяло някъде в Швейцария, или напълно облечен в директорски кабинет в сградата на „Крайслер“. За нещастие на бедния му стомах всичко му се събра накуп с краткото обобщение на Ястреба.

— В онази книжка доста подробно се описваше ликвидността на авоарите, които трябва да бъдат запазени като резервен капитал. Препоръчваше се те да бъдат между двайсет и пет и трийсет процента. След това проверих как е в нормалната търговска практика при споразумения за ограничено партньорство и открих, че обикновено са между десет и петнайсет процента. Това ми се стори недостатъчно. Поотпуснах му малко края и реших да заделя поне двайсет и пет процента. И ето какво се получи: прогнозираният бюджет възлизаше на трийсет милиона, взимаме го като базова стойност и прибавяме поне двайсет и пет процента от нея, което се равнява на десет милиона. Всичко четиридесет милиона — точно толкова, колкото събрах. Какво да се прави, това го изискват икономическите закони, а при тях отклониш ли се, разказва ти се играта, да знаеш.

Девъро беше онемял. Мозъкът му работеше бясно, но устата му бе като вдървена. Униформеният перко Макензи изведнъж се бе превърнал в мастития финансист Хоукинс. И това бе по-страшно от всички ужасни неща, които му бяха минавали през акъла. Желязната военна дисциплина (или липсата на такава), съчетана с безмилостните икономически закони (каквито вече и без това нямаше), образуваха военнопромишлен комплекс. Ястребът бе един вървящ военнопромишлен комплекс!

Ако преди Сам смяташе за наложително да спре Макензи, то сега просто бе длъжен да го стори на всяка цена.

— Ти си непобедим — промълви накрая Девъро. — Оттеглям всичките си предишни съмнения. Дай ми възможност да се включа, ама наистина да се включа в работата. Нека си заработя честно милиончето, а?

Всеки офицер получи обозначение с цвят на френски език. Не защото всички говореха френски, просто думите за цветове бяха по отчетливи на френски, отколкото на други езици.

Американския негър от Крит нарекоха, естествено, Ноар . Викингът от Стокхолм получи името Гри , французина от Бискай кръстиха Бльо , а сънародника му от Марсилия — Вер . Тъмнокожият от Бейрут възприе името Брюн , римлянинът — Оранж , а атинянинът се нарече Руж , заради червената кърпа, неизменно вързана на врата му. За да има ред и дисциплина, Ястребът настоя да използват обръщението „капитан“ пред новите си имена.

Това разграничение на властите и на самоличността се налагаше и от факта, че при нападението в „Нулевата зона“ всичките щяха да са маскирани с чорапи на главите. Косите трябваше да са ниско подстригани, никакви бради или мустаци, пудра или боя щеше да уеднакви цвета на лицата им до среднокавказки тен.

Мъжете приеха заповедта без излишни въпроси.

Защракаха ножици, забръмчаха електрически бръснач-ки — никой не искаше да се отличава от колегите си. Анонимността означаваше сигурност, всички го разбираха добре.

Ученията навлязоха в четвъртата седмица. Горският път, който обикаляше в кръг имението Махенфелд, беше преобразен така, че да прилича колкото може повече на „Нулевата зона“. Изкорениха се дървета, канари се преместиха, цели храсталаци бяха презасяти. Още едно място — виещ се, тесен път зад къщата, който се спускаше по стръмен склон и потъваше в гората — също бе прочистено и префасонирано.