Робърт Лъдлъм - Апокалиптичният часовник

— Искаш да кажеш, че…

— Да, Дру. Ако не са били упоритостта и твърдостта на тази жена, може би сега щях да бъда зоненкинд също като Жанин Клунс. За лош късмет нацистите са водили досиета и на баба ми и на мъжа й се налагало постоянно да бягат. В края на войната се установили в Белгия, където полуграмотното дете пораснало, омъжило се и ме родило през хиляда деветстотин шейсет и втора година. Тъй като майка ми не е имала възможности за образование, моето се бе превърнало в нейна мания.

— Къде са сега твоите родители?

— Баща ми ни напусна, когато бях на девет години. Сега, като се връщам назад, разбирам защо. Майка ми преследваше целите си докрай. Тя беше луда по мен, нямаше време за съпруга си. Непрекъснато ме караше да чета, за да получавам най-високи оценки в академията. Накрая тази лудост обхвана и мен. Исках да уча, да уча, да уча.

— Нищо чудно, че сте се разбирали с Хари. Майка ти жива ли е?

— Тя е в специална клиника в Антверпен. Едва ме познава.

— А баща ти?

— Никога не съм се опитвала да го намеря. Както виждаш, при първа възможност самата аз напуснах. Появи се Фреди…

— Искам да знаеш, че първото нещо, което съм поръчал за библиотеката, е комплект енциклопедии.

— Каква библиотека?

— В къщата.

— Каква къща?

— Нашата къща. Точно зад завоя на този стар път — сега ще я разгледам и ако ми хареса, ще я купя.

— За какво говориш?

— Нали каза, че обичаш планини?

— Обичам ги.

— Хайде тогава.

— Накъде?

— Ето, виждаш ли? — каза Дру, щом завиха вляво по черния път. — Един богат приятел от колежа ми каза за това място.

— С какво се занимава?

— Никой не знае. Занимава се с акции и облигации. Но много се зарадва, когато му казах, че ще го купя.

— Той какво каза?

— Попита: „С правителствената заплата ли, приятелю?“. аз му казах, че съм вложил голяма част от авоарите си в европейските пазари.

След като завиха, пред тях се ширна гледка, която накара Карин да онемее от изумление. Беше огромно прозрачно езеро, по което плуваха няколко бели платна, а в далечината имаше прекрасни къщички с кейове пред тях. Отгоре като небесна крепост се спускаха планините, а отдясно се ширеха поля, обрасли с буйна трева и цветя.

— Ето, скъпа, това е къщата — на една миля от югозападния вход на националния парк Скалистите планини.

— Не мога да повярвам!

— След година къщата ще се издига ей там — моят приятел намери най-добрия архитект в Колорадо.

— Какво ще правим дотогава? — засмя се Карин и хукна към водата.

— Мислех да опънем една хубава палатка. Познай кой идва, за да надзирава строежа, защото момчето за нищо не го бива.

— Полковникът?

— Точно така, госпожа. Отпуснаха му пълна пенсия, но той няма къде да отиде. Все трябва да се мести. Нека остане с нас за известно време, какво ще кажеш?

— Не бих могла да кажа „не“.

— Благодаря ти. Моят приятел ни е наел къща на около десет мили по-надолу.

— Какво ще правим? Ти си млад, аз съм по-млада и от теб, какво ще правим?

— Не знам. Първо ще си построим къща, а после ще помислим.

— Наистина ли смяташ да подадеш оставка?

— Зависи от Сорънсън. Пет пъти в месеца трябва да летя до Вашингтон, иначе съм в отпуск до март следващата година. Но така или иначе, благодарение на майка си аз съм доста едричък и относително способен да се грижа за себе си. През последните три месеца успях да науча нещо много важно. Не ми харесва да се страхувам за двама ни двайсет и четири часа в денонощието. Честно казано, не обичам оръжията.

— Нямам търпение да видя Стенли!

В този момент една ядосана фигура се появи горе на пътя.

— Кучи син! — изрева полковник Витковски, задъхан и потен. — Проклетото такси отказа да се изкатери дотук! Приятно място, няма що. Обади се Уесли Сорънсън, момче. Тъй като тримата сме доста добър екип, той има предложение, което би могло да те заинтересува.

— Откажи се, полковник! — каза Латъм, който държеше Карин в прегръдките си.

— Много си млад, за да се оттеглиш, младежо. Трябва да работиш, а какво друго можеш да правиш?

— Откажи се, ти казах!

— След седмица се връщаме във Вашингтон. Уесли ще ти обясни всичко. Много пари ще паднат.

— Казах не, Стенли!

— Изглеждаш чудесно, скъпа Карин.

— Благодаря. А ти изглеждаш малко уморен.

— Голямо тичане беше.

— Не, не и не! — продължаваше да крещи Дру.

— Пак ще си говорим, момче. А сега да огледаме земята.

© 1995 Робърт Лъдлъм

© 1995 Магдалена Куцарова, превод от английски