— Лоша работа — каза полковникът, след като огледа раната.
Французите бяха опрели мъртвия нацист на стената до сканиращия процеп-ключалка. Ако линиите на ръката съвпаднеха с предварително въведената схема, голямата стоманена врата трябваше да се отвори. В противен случай се включваше алармена система.
— Готов ли сте, мосю? — попита агент Две и стисна безжизнената дясна ръка на неонациста.
— Чакай — каза Латъм. — Ами ако е левак?
— Какво от това?
— Фотоклетките ще го отхвърлят и ще се включи алармата.
— Не можем да го питаме, мосю.
— Държеше цигарето в лявата си ръка… Да прегледаме джобовете му. Монети, щипка за банкноти в левия джоб на панталона. Две химикалки в десен вътрешен джоб на сакото — а костюмът е шит по поръчка.
— Не разбирам…
— Леваците държат химикалките си отдясно — по-лесно им е. Трябва да рискувам — Латъм дишаше тежко. — Обърнете го, ще пъхна лявата му ръка в процепа.
Французите обърнаха трупа, Дру го грабна за лявата ръка и бавно, предпазливо натисна дланта надолу към вътрешната повърхност. Вратата тихо се отвори. Мъртвият нацист падна на пода и те влязоха вътре. Стаята беше по-скоро гробница отколкото жилище. Имаше осмоъгълна форма, стъклен купол, през който сега се процеждаше лунна светлина. Беше странно тихо. Имаше стена с медицинска апаратура, а на всяка от останалите стени по една врата. Елиз им бе казала, че помощниците на Монлюк имат свои стаи в гробницата. Пет врати явно водеха към стаите на мъжете в черните костюми, а останалите бяха неизвестни. Но това, което най-много се набиваше на очи, бяха силно увеличените снимки, окачени по всички стени, окъпани в кървавочервена светлина, която сияеше от рамките им. Приличаше на тъмен коридор в музей на Холокоста: на снимките имаше голи трупове, стоварени на купчини. До тях имаше снимки на обесени мъже и жени с изкривени от агония лица. Само най-извратеният човек би могъл да се събуди през нощта и мигновено да изпита наслада от тази позорна изложба.
Но най-невероятната гледка беше фигурата по нощница в леглото. Беше озарена от бяла светлина. Това бе много, много стар човек, който почиваше върху огромни меки възглавници и от това приличаше на джудже. Сбръчканото му лице бе потънало в гладка коприна, хлътналите бузи и очи го караха да прилича на скелет. Късите мустачки под ноздрите бяха сега снежнобели, но все така съвършено подстригани. Бледото лице продължаваше да излъчва ораторски гняв. Това беше остарялото лице на Адолф Хитлер!
— Господи — прошепна Витковски. — Възможно ли е това?
— Това отговаря на много въпроси, които хората си задават в продължение на петдесет години. Например, кои са били овъглените тела в онзи бункер и как ли е възникнал слухът, че фюрерът се е промъкнал до летището, предрешен като старица? Повикай френския отряд, Стан.
— Ако тук наистина има нещо, то е в тези стаи. Трябва да измъкнем останалите пазачи навън. Имаш ли някакви предложения, момче?
— Вратите имат дръжки и се обзалагам, че не са заключени отвътре.
Латъм мълчаливо направи знак на Диц и французите и всички заедно се заловиха за работа. Започнаха една по една да отварят и затварят вратите. След като надникнаха във всички стаи, Диц докладва на Дру:
— Никой от тези типове няма да мръдне поне още два-три часа.
— Сигурен ли си? Добре ли ги завърза?
— Да, но всъщност нямаше нужда.
При тези думи командосът извади от джоба си подкожна игла и ампули с течност.
— Какво имаше в останалите стаи?
— Най-близко до леглото се намира огромна баня с хромирани перила. Последната стая е претъпкана с компютърна техника.
— Чуй ме сега, Диц. Вие оставате от двете страни на леглото и ако дъртакът се събуди, няма да му позволявате да докосва нищо. Трябва да проникнем в тези компютри и да научим какво има в тях.
— Защо не използваме спринцовка, Дру?
— Какво.
— Не знам, капитане — каза Витковски. — Не съм доктор. На неговата възраст това вещество може би няма да подейства точно като успокоително.
— Не е лошо като идея — прошепна Дру. — А аз ще затворя тази стоманена врата и ще извикам нападателния отряд. След това ще се свържа с Карин и лейтенанта и ще им кажа да ги последват.
Латъм извади предавателя и нареди на френския отряд да взриви главния портал и да нападне замъка. След това се свърза с хълма.
— Хей, французите идват! Когато приключим, ще ви се обадя. Карин, трябва да дойдеш на горния етаж.
— Значи сте успели, а? — попита лейтенантът.
Читать дальше