Робърт Лъдлъм - Апокалиптичният часовник

— Разбираме — каза готвачът със зеленчуците, като кимаше постоянно. — Но ако позволите, майн хер, тъй като пазачите вътре са обучени да стрелят по всеки, за когото не е съобщено, не искам да изгубите живота си.

— Не се тревожете — отвърна Стенли Витковски, извади от джоба си американска лична карта и заяви: — Ако не друго, това ще ги накара да свалят оръжието — и той бързо прибра документа обратно в джоба си. — Освен това, ще вземем дамите с нас.

Латъм и Диц поведоха процесията. Отрядът влезе през двойната врата в голямото фоайе на замъка. В средата се издигаше вита стълба и точно срещу тях имаше вход, който водеше към тъмни стаи с високи тавани; отдясно имаше по-малка врата, под която се процеждаше светлина.

— Това е библиотеката, мосю — прошепна Елиз на Дру. — Дежурният е вътре, но вие трябва да действате бързо и предпазливо. Навсякъде има алармена инсталация.

На първата стълбищна площадка се появи силует.

— Halt! 174 174 Спри! — нем.

— Ние сме специално подразделение от Берлин — кресна Диц на немски и се втурна по стълбата.

— Какво?

Стражът вдигна оръжието си, а командосът бързо стреля два пъти и без да спира се приближи към падналия патрул, издърпа го към стъпалата и го пусна надолу по стълбището.

Вратата на библиотеката се отвори и във фоайето се появи висок мъж в тъмен костюм с дълго цигаре в лявата си ръка.

— Какъв е този шум? — попита той на немски.

Латъм измъкна гаротата от колана си и веднага я метна около врата на мъжа, изви и завъртя тялото му така, че да застане зад него. След това разхлаби примката и каза:

— Ще правиш това, което ти кажа, иначе ще стегна гаротата и ще умреш!

— Amerikaner! — задави се нацистът и изпусна цигарето.

— Оберфюрер Клаус Вахнер — каза Витковски, приближи се до мъжа и се втренчи в изкривеното му лице. — Явно разказите за неприличното поведение на охраната тук са истина. Берлин и Бон знаят за това! Ние успяхме да стигнем дотук, значи и враговете ни ще успеят!

— Ти си предател! Човекът, който ме нападна, е американец.

— Верен войник на Четвъртия Райх, майн хер, зоненкинд!

— Ах, не!

— Ще се подчиняваш на заповедите ми или ще го оставя да правя с теб, каквото пожелае! Той се отвращава от некадърността.

Витковски кимна на Латъм да отпусне малко гаротата.

— Благодаря — изкашля се неонацистът.

— Според плана — каза Дру, — целият етаж е опасан от коридор. Качиш ли се веднъж, можеш да отидеш, където пожелаеш.

— Не знаем какво има там горе. Ако открият огън по нас, някой ще трябва да взриви мястото. Ще пъхна ръката на това копеле в процепа до вратата, ще я отворя и ще хвърля гранатите вътре — обясни капитан Диц.

— Няма да го направиш — това е заповед!

— Не рискуваме живота си, за да завършим с нулев резултат.

— Трябва да вземем всичко, което намерим горе, не можем да го взривим, по дяволите! Първо ще се обадим на нападателния отряд край шосето.

— Няма да има време, за Бога! Неонацистите сами ще го направят!

— Престанете! — извика Елиз. — Предложихме ви помощта си! Адриен ще тръгне пред капитана и нациста по задното стълбище, а аз ще тръгна пред вас, мосю. Патрулите ще се поколебаят да стрелят по нас, защото тук постоянно се завързват познанства между мъжете и жените.

— Берхтесгаден — тихо каза Витковски. — Публичен дом, държан от фюрер, за който се твърди, че е по-чист и от дете. Права е, момче. Видът на момичетата ни дава половин секунда преднина. Да вървим!

Елиз тръгна по витата стълба. Дру, полковникът и агент номер Едно вървяха на десет стъпки зад нея в сянката.

— Скъпа — прошепна стражът в коридора на площадката с развълнуван глас. — Отървала си се от парижкия пияница, така ли?

— Да, любов моя, дойдох само заради теб.

— Ах, кой върви зад теб?

Агент номер Едно изстреля един куршум. Пазачът падна върху парапета, наведе се и полетя към мраморния под.

Задното стълбище беше тъмно. Единствената светлина идваше отгоре и хвърляше мрачни сенки върху него. Адриен се изкачваше стъпка по стъпка тихо, плахо, с широко отворени очи, пълни със страх. Стигнаха втория етаж.

— Кой е? — попита гласът отгоре и мощен лъч на фенер освети цялото стълбище. — Скъпа?

— Не!

Агент номер Две стреля. Нацистът падна и главата му се удари в стълба.

— Продължавай! — заповяда капитанът. — Има още два етажа.

Продължиха. Адриен плачеше и бършеше носа си в ръкава на блузата.

— Още малко — прошепна агент номер Две на младото момиче. — Ти си много храбра. Всички ще ти бъдат благодарни за това.