Робърт Лъдлъм - Апокалиптичният часовник

— Успяхме, Джери, но още не сме приключили.

Дру изтича до леглото, а агент Две и Диц се приготвиха да упоят повехналия старец.

— Mein Gott! — изпищя старецът в леглото. Внезапно очите му се ококориха, устата се изкриви и тикът на дясното око зачести. Това накара Витковски да пребледнее и да се разтрепери. Пискливият глас надхвърляше всякакви регистри.

— Ако те бомбардират Берлин, ние ще унищожим Лондон, ако изпратят сто самолета, ние ще изпратим хиляди и хиляди, докато градът потъне в кръв и развалини! Ще дадем на англичаните урок по смърт! Ще… — старецът отново падна на копринените възглавници.

— Провери пулса — каза Латъм. — Трябва да остане жив.

— Учестен е — отвърна агент номер Две.

Долу, по пътя към имението, бронираните камиони на нападателния отряд разбиха вратата с ракети. Един глас от високоговорител изпълни нощта.

— Всички да хвърлят оръжието и да излязат навън! Това е заповед на правителството на Франция! Имате две минути да изпълните нашите нареждания!

Бавно започнаха да излизат хора. Те се наредиха на алеята с вдигнати ръце. Гласът продължи:

— Който остане вътре, ще умре!

Изведнъж от третия етаж се показа рус мъж. Той строши прозореца и изкрещя:

— Ще сляза, господа, но трябва да открия един човек. Трябва да я намеря!

Осем души се втурнаха в замъка през различни входове. Чуваше се откъслечна стрелба. Накрая един от агентите на Сервис д’Етранже се показа на входа. Пред него вървеше Жак Бержерон. Беше пиян.

Карин и лейтенант Антъни се втурнаха през разбития портал.

— Трябва да се качим по стълбите! — извика Де Врийс, докато тичаше след лейтенанта. Изведнъж и двамата се спряха, поразени от гледката. Рус мъж носеше на ръце младо момиче.

— Ранена е — каза той.

— Вие бяхте човекът на прозореца, нали? — каза лейтенантът.

— Да, господине.

— Отнеси я при другите и повикайте лекар!

Стигнаха горния етаж, но нямаше как да отворят стоманената врата.

— Дру искаше да дойда. Но как да вляза?

Антъни забеляза процепа в стената.

— Ще задействаме алармата. Виж!

Лейтенантът пъхна ръката си в процепа и натисна длан към долната повърхност. Звукът на алармата бе оглушителен. След секунди Латъм отвори вратата.

— Какво направихте, по дяволите? — изкрещя той.

— Затвори вратата и ще престане.

Латъм я затвори и алармата млъкна. Карин бързо го прегърна.

— Защо искаше да дойда?

— Тук има една стая, пълна с компютри. Трябва да разберем какво има в тях.

След час Карин де Врийс се показа на вратата.

— Тук се пазят всички досиета. Има близо две хиляди досиета на участници в нацисткото движение по целия свят. И това на Монлюк е тук. умрял е през шейсетте и тогава са го подменили с Хитлер.

— Значи ги пипнахме!

— Повечето — да, скъпи, но не всички. Това са само водачите.

В свръхсекретна правителствена лаборатория един доктор по съдебна медицина погледна по-младия си колега. И двамата се взираха в екраните на компютрите.

— Не мога да повярвам! Това е поврат в цялата история!

— Докладите от Берлин не лъжат, млади човече. През четирийсетте не са имали представа от ДНК, а ние сега имаме. Но ако запалим пожара, докторе, само ще подхраним легендата — а този старец е умрял снощи. Нещо повече — ще го обезсмъртим.

— Точно така, докторе. Хитлер е умрял в онзи бункер преди повече от петдесет години. Мръсният кучи син е глътнал цианкалий и се е застрелял в главата, когато руснаците са стигнали до Берлин. Защо да отричаме общоприетата история?

Доказателството бе унищожено с две бензинови горелки.

Директорите на разузнаването на Франция, Англия, Германия и САЩ бързо, тихо и ефикасно задвижиха нещата в страните си, защото изхождаха от реални доказателства. Идентифицираха най-преданите последователи на Братството на Пазителите. Според съглашение между четирите държави пресата навсякъде съобщи едно и също: „Строшен е гръбнакът на неонацисткото движение“. Всички статии разказваха за това как множество мъже и жени са били тайно арестувани. Имената им нямаше да се съобщят, докато присъдите им не се потвърдяха. Правителствата не се впуснаха в изброяване на имена и разочарованите медии се заеха с други, по-плодоносни разкрития. Ловът на нацисти отшумя също толкова бързо, колкото и параноичните разкрития по времето на Маккарти. По-досетливите разбраха, че не бива да отегчават публиката, така че всичко заглъхна.