Робърт Лъдлъм - Апокалиптичният часовник

— По дяволите, аз съм милионер! — възкликна Дру Латъм. Вървеше по черния път в Гранби, Колорадо, хванал Карин за ръка. — Още не мога да го осъзная!

— Хари много те обичаше — каза Де Врийс и погледна нагоре към величествените Скалисти планини.

— Освен стотината хиляди на мама и татко, всичко е оставил на мен. Откъде, по дяволите, има тези пари?

— Адвокатите обясниха всичко, скъпи. Хари беше ерген, харчеше малко, проучваше пазарите тук и в Европа. Направил е няколко блестящи инвестиции.

— Хари… — тихо изрече Дру. — Крьогер му имплантирал едно проклето нещо в мозъка, което разбило главата му отвътре след смъртта. А ако не беше умрял?

— Лекарите и учените твърдят, че устройството може да се усъвършенства десетилетия наред, ако изобщо някога се усъвършенства.

— И преди са грешали.

— Така е… Забравих да ти кажа, че получихме телеграма от Жан-Пиер Вилие. Възстановява „Кориолан“ и ни кани на премиерата в Париж.

— Господи, има още толкова много въпроси!

— Не мисли за тях, скъпи. Ние сме свободни. Нека други се занимават с това.

— Хари каза, че някаква сестра от Долината на Братството е предупредила „Антинеос“ за неговото излизане. Коя ли е била тя и какво ли е станало с нея?

— Пишеше го в доклада от Метмах…

— Някой ден ще го прочета, но просто не ми се искаше да чета всички медицински истории за брат ми.

— Сестрата е била помощничка на Грета Фриш, съпругата на Крьогер. Била е принудена да спи с Фон Шнабе, забременяла е и се е самоубила в гората Ваклабрук. И все пак открихме Метмах във Ваклабрук! Представяш ли си — цяла военна база в тази горска пустош!

— На тези пет хиляди акра сега има поправителна колония, като затворниците носят само неонацистки униформи.

— Това е направо лудост!

— Идеята беше на посланика Крайц. Каза, че това ще им напомня защо са затворени.

— Да, знам, но се съм сигурна, че го приемам. А ако униформените пленници се обединят и се закълнат във вечна вярност на тяхната кауза?

— Нямат много време от работата и постоянните лекции за нацисткото минало, придружени от филми и диапозитиви за най-бруталните им зверства. Инструктирани са да пишат съчинения за това. Мнозина излизат от тези лекции разплакани, падат на колене и започват да се молят. Никой не се държи грубо със затворниците. Но има и други на свобода. Имената им може да са други, културата да е друга, но общото винаги е едно и също — „Правете всичко по наша заповед! Не се допускат никакви отклонения!“.

— Значи всички ние трябва да бъдем нащрек и да се надяваме, че нашите водачи ще забележат тези хора и тези каузи и ще имат смелостта да им се противопоставят.

— Не се ли уморяваш да правиш такива обобщения?

— Единственият живот, който някога съм водила, е бил академичен.

— Между другото, ти направи повече от мен за разкриването на тези хора.

— Ти трябваше да се върнеш при майка си и баща си — прекъсна го Карин. — В скръбта си те се нуждаеха от теб.

— Да… — той отмести поглед от нея и продължи: — Нокс Талбът откри ли кой е проникнал в АА-компютрите?

— Разбира се. Имената им фигурираха в разпечатките от „Орлово гнездо“. Мъж и жена, работили шестнайсет години в ЦРУ. Бойскаут и гърлскаут, църковни настоятели, единият от някаква ферма — 4Н, каквото и да значи това, а другият — потомък на двойка, живееща в покрайнините и преподаваща в неделното училище.

— Зоненкиндер — каза Дру. — А финансистът от Париж, който купуваше недвижими имоти в долината на Лоара?

— Бон се намеси с много изобретателни счетоводни процедури, които спасиха много германски пари.

Карин погледна Латъм.

— Защо ме гледаш така?

— Преди миг спомена за баща ми и майка ми и това ме накара да се замисля. Никога не си ми разказвала за родителите си, които са ти дали цялото това блестящо образование. Не знам дори моминското ти име.

— Има ли значение?

— Не, по дяволите, но съм любопитен. Предполагам, че винаги съм смятал, че ако помоля някоя жена да се омъжи за мен, ще отида при баща й и ще му кажа нещо от типа на: „Да, сър. Аз я обичам“.

— Боя се, че не можеш да го направиш… По-добре да ти кажа истината. Баба ми е била датчанка, пленена от нацистите и насила затворена в „Лебенсборн“. Когато се родила дъщеря й — моята майка, тя я откраднала и с усилия, които не бихме могли да си представим, успяла да се върне в Дания с детето и да се скрие в малко село в покрайнините на Ханстхолм. Намерила си мъж, който се оженил за нея и приел детето.