Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Удоволствие е да срещна и двама ви — каза той, като се ръкуваше с Бая и Николо. — Президентът сега ще дойде, но надявам се ще разберете, графиньо, срещата ще бъде кратка.

— Ние не сме искали друго, сеньор. Само една снимка за моя брат, barone di Ravello.

— Президентът искаше да знаете — вероятно самият той ще ви каже, — че тежки държавни дела са причина срещата да е така кратка, но истината е, че неговото голямо семейство, включително единайсетте внуци, са на гости тук тази седмица и първата дама има много строга програма.

— Коя майка, още повече баба, я няма? Ние, италианците, сме известни с големите си семейства и хаоса, който произлиза от тях.

— Това е много мило от ваша страна. Моля, седнете.

— Каква великолепна стая, нали, Данте Паоло?

— Non ho capito. 132 132 Не разбрах. — Бел. ред.

— La staza Magnifica… 133 133 Прекрасна стая. — Бел. ред.

— Ah, si, zietta. 134 134 А, да, ясно. — Бел. ред.

— Тук живее владетелят на Вселената! За нас е такава чест!

— Не знам дали на вселената, графиньо, но определено на голяма част от света… Сенатори, ще седнете ли?

— Благодаря, Фред, но не мисля — отговори по-младият сенатор. — Ние бързаме, нали?

— Млади човече…? Господин барон…?

— Моят племенник е твърде нервен, за да седне, сеньор.

— Ah bene — каза Николо, сякаш едва-едва е разбрал думите на леля си.

Внезапно от коридора пред Овалния кабинет се чу един силен глас.

— Исусе, ако още едно дете ме удари в стомаха, дръпне косите ми или ме изцапа, ще взема мерки да се ограничи раждаемостта…

Президентът Доналд Бартлет кратко, автоматично се ръкува със сенаторите и влезе в стаята. Той беше човек към края на шейсетте, малко под един и осемдесет, с права сива коса и изваяни черти на застаряващ актьор, крепящ се на ентусиазма на миналото. Беше съвършен политик, способен да събере необходимата енергия за всякакви ситуации, явление, което не можеше да се отрече.

— Контеса Кабрини и нейният племенник, барон на… барон, господин президент — заекна шефът на протокола.

— Мили боже, ужасно съжалявам! — възкликна Бартлет искрено. — Мислех, че съм подранил… Scusi contessa. Non e’ho vista. Mi perdoni. 135 135 Извинете, контесо. Не съм забелязал. — Бел. ред.

— Parlate italiano, signor presidente? 136 136 Говорите ли италиански, господин президент? — Бел. ред. — попита учудено Баярат, ставайки от стола.

— Не толкова добре — каза президентът, поемайки ръката й. — Per favore, si sieda 137 137 Ако обичате, седнете. — Бел. ред. — Бая седна. — Трябваше да науча малко през войната. Бях офицер от снабдяването при окупацията на Италия и нека ви кажа, някои от вашите благороднически семейства ни оказваха голяма помощ. Нали знаете, хора, които не обичаха много Мусолини.

— Il Duce, свинята!

— Чувал съм го много пъти, графиньо. Преди приземяване ние пускахме пакети с провизии, в случай че нещата тръгнат зле и движението на нашите части на север бъде отрязано. Всъщност аз споменах тук пред съдията, пред сенатора: мисля, че съм срещал брат ви в Равело.

— Мисля, че това е бил баща ни, господин президент. Човек на честта, който не можеше да толерира фашистите.

— Вероятно сте права. Scusi di nuovo. 138 138 Отново извинете. — Бел. ред. Ставам толкова стар, че десетилетията ми изглеждат като години! Разбира се, че е бил баща ви. Вие сте били просто деца, ако изобщо сте били родени.

— В много отношения аз съм все още дете, сър. Дете, което помни много неща.

— О?

— Non importa. Може ли да ви представя племенника си, barone-cadetto di Ravello. — Баярат отново стана на крака, докато Бартлет се обърна и се здрависа с Николо, който беше изпаднал в захлас. — Моят брат, който е готов да направи значителни вложения в американската индустрия, моли само за една снимка с вас и сина му.

— Не е проблем, графиньо. Все пак трябва да ви кажа, че този млад приятел може да е следващият барон, но от мястото, където аз седя, той ми прилича на нападател от футболен отбор… Хей, момчета, може би ще трябва да стъпя на нещо, това дете ме кара да изглеждам като джудже!

— Господин президент — каза фотографът на Белия дом. — Предлагам и двамата да седнете на столове зад вашето бюро. Естествено, ръкувайки се.

Докато фотографът и шефът на протокола подреждаха столовете, Баярат напъха малката си перлена чантичка между възглавничките на стола и когато светкавиците бляскаха, тя я натисна още малко, скривайки я напълно от поглед.

— Това е чудесно, господин президент. Брат ми ще бъде толкова въодушевен, толкова благодарен.