Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Няма защо да се тревожите, генерале. Мога да ви пръсна черепа, но ви искам жив. Искам светът да ви види — защото аз не закъснях. Вие загубихте.

Без предупреждение, без ни най-малко движение Майерс изхвърли ръката си напред и с едно движение разсече с острието на байонет гърдите на Хайторн. Тайръл отскочи назад, стреляйки с пистолета, докато по ризата му се стичаха поточета кръв. Генерал Максимум Майк Майерс падна напред, половината му врат беше превърнат в някаква пихтия от яркочервена плът, а главата му висеше почти отделена от тялото.

Баярат! Къде е тя?

От далечния коридор прозвуча изстрел. Стреляше Доминик, не Баярат!

Стискайки ризата си, за да попие кръвта, Хайторн закуцука по коридора, откъдето бяха дошли изстрелите. Стените бяха светложълти, светлината идваше от полилеите. Беше къс коридор с преддверия, вероятно сервизни помещения, където поканените гости чакаха важните срещи, две врати отдясно, две отляво. Нямаше труп наоколо, но се виждаха петна от кръв, сякаш някакво тяло е било влачено до втората врата вдясно. Убиецът, поставящ клопка, беше направил грешка, която само друг убиец би могъл да забележи. В такива случаи човек не следва кръвта, а търси друга посока. Тайръл се запридвижва настрани, с гръб към лявата стена. Раната на бедрото му сега кървеше обилно. Той стигна до първата врата и събирайки цялата си сила, я блъсна, докато натискаше дръжката с лявата ръка. Стаята беше празна, няколко големи огледала отразиха образа на Хайторн. Той изкуцука обратно в коридора. Продължи до втората врата на лявата стена. Там беше убежището на Доминик, той го знаеше, усещаше го.

Още веднъж, събирайки каквото беше останало от силите си, той завъртя дръжката и натисна вратата, блъскайки я в стената. Нищо!… Тогава, в светкавичен проблясък, той се изви и хвърли надясно. Усетила своя преследвач, Баярат беше сменила клопката! Тя влетя през отворената врата на стаята от другата страна на коридора. Половината от дрехите й бяха разкъсани, лицето й сякаш бе обладано от дявола, очите — диви, чертите й — изкривени от бяс. Тя гръмна два пъти. Първият куршум одраска слепоочието на Тайръл, докато той извърташе глава, вторият разби огледалото на тоалетната масичка. Третият изстрел! Пистолетът, който беше взела от мъртвия си колега, бе останал без патрони.

— Стреляй! — изпищя Баярат. — Убий ме!

В главата на Тайръл бушуваше буря, светкавици поразяваха погледа му, ослепяваха мислите му, но все пак оставяха място за онова, което ставаше наоколо. Ветровете на омразата и припомнената любов се сблъскаха, докато той гледаше изкривените черти на чудовището, което беше спало в прегръдките му в едно друго време, в един друг живот.

— Кого да убия? — попита той тихо с тежка въздишка. — Доминик или терористката Баярат?

— Какво значение има? Никоя от нас двете не трябва да живее повече. Не можеш ли да го разбереш?

— Част от мен го разбира, другата — не съвсем.

— Ти си слабак! Ти винаги си бил слабак, изпълнен със самосъжаление! Трябват ти зрители! Хайде, направи го! Нямаш ли кураж?

— Куражът не е най-важното! Не се изисква смелост да убиеш вързано бясно куче. Но може би трябва малко повече кураж да го хванеш, да му направиш дисекция и да научиш от какво е побесняло. Да научиш какви други бесни кучета вървят с глутницата.

— Никога! — изсъска Баярат, завъртя златната гривна на китката си и се хвърли към Хайторн. Опрян на раненото си бедро, Тайръл падна под нея. Силите му го напускаха, не можеше да се справи с яките ръце на фанатизираната жена. Тогава, когато златната гривна се приближи до гърлото му, задържана само от неговата длан, той видя отворчето на златното връхче. От него капеше течност, предназначена за него. Той гръмна в гърдите й.

Баярат изпъшка и се претърколи, разтърсена от хватката на смъртта.

— Muerte a toda… — Главата на Амая Акуире падна надясно, към рамото й. Лицето й стана сякаш по-младо, чертите на омразата изчезваха. На пода в Белия дом лежеше едно десетгодишно дете.

„ИНТЕРНЕШЪНЪЛ ХЕРАЛД ТРИБЮН“

Парижко издание, страница 3

ЕСТЕПОНА, Испания, 31 август. Вчера беше съобщено, че полицията, придружена от американския посланик, е запечатала вила, принадлежаща на пенсионирания бивш съдия от Върховния съд на Съединените щати Ричард А. Ингерсол, който почина от инфаркт по време на погребението на сина си във Вирджиния. Съдията Ингерсол беше виден член на общината Плайоа Сервантес на Коста дел Сол. Присъствието на американския посланик беше необходимо поради настояването на наследниците на Ингерсол личните му книжа да бъдат върнати в Съединените щати, включително и тези, съдържащи поверителна информация и съвети, давани на американски правителствени служители.