Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Аз съм убеден — каза сър Джон. — Къде и кога е следващият контакт? — каза той, преглеждайки най-близката лента пред него.

— Утре по обед, на Бромптън Роуд, Найтсбридж, пред Харъдс — отговори черният разузнавач. — Седем сутринта вашингтонско време.

— Тълпата от пазаруващи по обед тук — отбеляза тъмният костюм. — Звучи като стратегията на ИРА.

— Следващата след това? — попита шефът на МИ-6.

— Двайсет минути по-късно, на ъгъла на Оксфорд Съркъс и Риджънт.

— Още тълпи — отбеляза тъмнокожият офицер. — Най-оживеното движение.

— Не би трябвало да ти казвам какво да правиш, Джеймс — каза председателят. — Комуникационен фургон на всяко място, отворени линии към Вашингтон и подземните телефонни компютри с двата обществени телефона. Трябва да проследим разговорите.

— Да, сър. Позволих си волността да алармирам нашето отделение за комуникации, но се опасявам, че вие ще трябва да се свържете с телефонистите. Те никога няма да го приемат от мен. Мисля, че е нужна заповед от Върховния съд за проследяването.

— Заповед от Върховния съд, как ли пък не! — избухна шефът на МИ-6 и изведнъж удари с дясната си ръка по масата, веднага осъзнал, че вече не е това, което беше някога. — Бог да ми е на помощ, аз изпратих Джефри Кук към смъртта от тази стая. Картите бяха точно на тази маса и той трябваше да ми обръща страниците и да ми казва каквото не знам!… Искам тази маниакална кучка мъртва! Направете го заради мен, направете го заради офицера Кук.

— Ще бъдем на ниво, сър, обещавам ви — Джеймс стана от стола си.

— Чакай! — Сър Джон направи пауза, а напрегнатите му очи изведнъж се разфокусираха. Главата му се наклони, умът му очевидно будуваше. — Казах отворени линии към Вашингтон — това е твърде широко, твърде обхватно. Баярат има свои собствени агенти там. Трябва да го ограничим. Само една линия.

— Към кого? — попита мъжът в тъмния костюм.

— Кой замества Жилет в ЦРУ?

— Временно първият му заместник. Нашите хора го смятат за добро момче — отговори Джеймс.

— Това ми стига. Ще се свържа с него по скрамблера. Също и този приятел, който насочва Хайторн. Как се казваше?

— Стивънс, сър. Капитан Хенри Стивънс от морското разузнаване.

— Каквото и да излезе от това, си остава вътре, напълно секретно, докато тримата решим къде да го предадем.

Среднощната конференция беше проведена преди десет часа и трийсет минути. Фургоните вече бяха пред Найтсбридж и Оксфорд Съркъс. Наближаваше седем сутринта на летище Дълес.

Баярат тръгна по циментовия път от хотела до летището, след това пресече граничната трева и зави зад ъгъла на сградата с очи към входа. Погледна инкрустирания си с диаманти часовник. Беше 6,32. Тя беше останала в хотелската стая, наблюдавайки как Николо се облича и поглъща закуска колкото за глутница вълци, и го помоли да побърза, но не настоятелно, за да не го разтревожи допълнително.

Бая наблюдаваше изхода на хотела, докато момчето от доковете, облечено в разкошен син блейзер и сини панталони, забързано отиде до чакащото такси. Той беше наистина олицетворение на физическата красота — прекрасно човешко същество, младо, красиво и жизнено. Полагаше се на такова създание да умре при осъществяването на едно великолепно убийство.

Беше 6,47. Можеше да се върне спокойно на пътя и обратно в хотела. Трябваше да направи пет обаждания — две до Лондон, едно до Париж, едно до Йерусалим и едно до банката, която държеше неограничените резерви на Бекаа. Нямаше значение, че използваше хотелския телефон, вече нищо нямаше значение. След час тя щеше да излезе от тук и щеше да остави адреса на друг хотел във Вашингтон, където Николо трябваше да занесе нейните вещи. Адресът, на който щеше да получи парите си. Незначителна сума, която никога нямаше да употреби.

Найтсбридж, Лондон

На Бромптън Роуд, точно срещу изхода на Харъдс, трима мъже чакаха в един фургон, върху който имаше реклама за уиски. Електронното оборудване вътре беше много над познанията на простосмъртните, които едва успяваха да прочетат упътванията за телевизорите си. Стените на звукоизолираното превозно средство имаха три тъмни стъкла над апаратите от двете страни. Тези, които гледаха отвътре, виждаха всичко, тези отвън — нищо. Черният офицер от МИ-6, Джеймс, обхождаше с поглед пространството около телефонната будка, докато неговите двама компаньони продължаваха да проверяват уредите си с поставени на ушите слушалки.