Робърт Лъдлъм - Ашкелон

Две пресечки по-далеч, със сирена, разделяща движението, първата от трите полицейски коли фучеше към хотела.

— Какво търсим, по дяволите? — попита шофьорът. — Не мога да чуя нищо!

— Жена между трийсет и четирийсет, пътуваща с млад чужденец, който не говори английски — отговори партньорът на полицая, с наведена глава, за да чува гласа на диспечера през шума на сирените и околните свирки.

— Това ли е?

— Това е, което знаем.

— Ако те бягат, ще се разделят, за Бога!

— Значи търсим младежа, после разтревожената женска… Чакай! — извика партньорът в микрофона. — Повторете това, моля. Искам да съм сигурен, че го разбрах правилно… Десет-четири. — Офицерът от полицията остави микрофона. — Ето — каза той на шофьора. — Субектите са въоръжени и считани за извънредно опасни. Ние влизаме отпред, нашите хора прикриват.

— И?

— Момчетата носят пушки и ако ги спипаме, стреляме директно, без церемонии.

Белият телефон звънна в офиса на временния директор на Централното разузнавателно управление. Беше линията към групата за Момиченцето-кръв. Шефът на електронните операции говореше с вледеняващ тон. Той настоя да бъде свързан с новия директор незабавно, което според личната секретарка беше невъзможно. Човекът беше на разговор с шефовете на сигурността на три чужди правителства, среща, организирана от президента, за да се покаже колко отзивчив ще бъде новият шеф на американското разузнаване със съюзниците на страната. Не беше време да се прекъсва такъв разговор.

— Дайте ми информацията и аз ще му я представя.

— Трябва да ме свържете незабавно. Ужасно спешно е.

— Хайде, тук съм от осемнайсет години, млади човече.

— Добре, чуйте това. Думата е тази вечер, Момиченцето-кръв ще нападне рано тази вечер. Вдигнете по тревога Белия дом!

— За да сме подсигурени, изпратете и факс тук — незабавно.

— На път е, както се казва. Сигурен, без копие от тази страна, освен компютъра.

Копието от информацията за Момиченцето-кръв излезе от секретарската машина.

Скорпион седемнайсет запали клечка и го изгори над кошчето.

Баярат затръшна двата куфара, след това набута оставащите дрехи под леглото. После се втурна в банята, напои една кърпа и с нея бързо изтри лицето си, премахвайки целия грим. Взе една тубичка с фон дьо тен от рафтчето за тоалетни принадлежности и бързо втри бледия крем по челото, бузите и клепачите си. Втурна се отново в стаята и грабна шапката с воалетката от леглото. Постави я на главата си и спусна воала над лицето, взе чантата си от шкафчето и вдигна куфарите. Отвори вратата и се огледа в двете посоки на коридора.

Видя нужното близо до един знак за изход.

Сладолед. Напитки.

Грабна багажа и отиде до малката, осветена с неон стаичка, в която бяха сладоледът и машините за напитки. Хвърли двата куфара в ъгъла. Щяха да бъдат открити до час, мислеше си тя, докато оправяше дрехите и шапката и отиваше към стълбището на изхода.

Четири етажа по-надолу фоайето беше в хаос. Опашките на касиерските шубери растяха и излизащият багаж се трупаше по вратите и отвън на тротоара. Бая разбра веднага: дадени са заповеди. Обърквай, разсейвай, създавай безпорядък, дори компютърен срив — забавяй!

Носеха се викове за заминаващите полети. Някои псуваха, блъскайки по вратите, хвърляха ключовете си на пода, съскаха фрази като „Съди ме!“, „Говорете с адвоката ми, некомпетентни некадърници!“, „Проклет да съм, ако си изпусна самолета!“, „Оправете проклетите асансьори!“

Всичко е съвършено, мислеше си Баярат, докато куцукаше навън към стоянката за таксита. Една възрастна, крехка жена, нуждаеща се от подкрепа. Изведнъж полицейска кола с пуснати сирени и светлини зави рязко, засичайки първото такси. Двама полицаи изскочиха, огледаха колата и се втурнаха през претрупания тротоар към изхода, разблъсквайки хората по пътя си. Сърдити викове изпълниха въздуха. Изнервените и разярени пътници бяха на предела на търпението си. Пристигнаха още две полицейски коли, комбинираните им сирени и светлини рязко укротиха тълпата, замествайки виковете на протест с кротки забележки за някакво бедствие.

Полицаите от новодошлите коли се втурнаха в различни посоки през източната и западната леха, носейки пушки. Съвършено, мислеше си Баярат, докато куцукаше към края на опашката за таксита.

— Моля, закарайте ме до най-близката телефонна будка — каза Бая, пускайки една двайсетдоларова банкнота през отворчето на противошумната преграда на шофьора. — След като се обадя, ще ви кажа къде да ме закарате.