Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— С вас съм, лейди — отговори дългокосият шофьор, грабвайки двайсетачката.

След две минути таксито спря до бордюра пред дузина пластмасови телефонни будки. Баярат слезе и се забърза към най-близкия свободен телефон. По памет, нейната изключителна памет, помисли си тя със задоволство, набра хотел „Карилон“ и попита за портиера.

— Мадам Балзини е — каза тя. — Пристигнал ли е племенникът ми?

— Още не, мадам — каза любезният глас от линията. — Но за вас беше доставен един пакет преди по-малко от час.

— Да, знам това. Когато моят племенник пристигне, кажете му да чака там. Аз ще дойда при него.

Баярат затвори телефона и се върна при таксито. Умът й препускаше. Как беше открил Лондон телефонната програма? Кой се беше провалил или — още по-лошо — кой е бил разкрит и се е разприказвал?

Не! Тя не трябва да размишлява върху тези въпроси без отговор. Само днес, само тази вечер! Сигналът щеше да бъде разпратен по света като чудовищен, разтърсващ гръм! Нищо друго нямаше значение. Само да премине денят.

Беше 2,48 сутринта, когато Хайторн напусна дома на генерал Майкъл Майерс в Арлингтън, Вирджиния. Щом потегли към изхода, извади касетофончето от джоба на сакото си и с успокоение забеляза, че червената светлинка все още свети. Той пренави лентата за няколко секунди, натисна копчето и чу гласовете. Беше жест на въодушевление, както и на желанието му да стигне до Шенадоа Лодж колкото се може по-бързо. Беше успял. Имаше записан близо двучасов разговор между него и председателя на Обединените началник-щабове — последния елитен Скорпион.

Когато пристигна, Майерс първо го огледа, а погледът му беше смесица от демонстративно уважение и бяс, както един властен човек може да се взира в трупа на враг, оказал се по-опасен като мъртъв, отколкото като жив. Тайръл познаваше този тип много добре. Тези типове бяха в изобилие в Амстердам, с неизмеримия си егоизъм. И Хайторн беше подходил към самочувствието на Максимум Майк както трябва, дразнеше го неуморно, докато накрая Майк не можа да устои. Сервилният почитател, задаващ му много въпроси, беше един боготворящ го идиот, той можеше да казва каквото си иска открито, обожателят-капитан щеше да бъде неговата първа защитна линия, ако изобщо някога му бъдеше нужна защита.

Генералът се нуждаеше от тази защита повече, отколкото осъзнаваше, мислеше си Тайръл, като навлизаше в магистралата. Той разбра това още в мига, в който помощникът на генерала отвори вратата, за да го посрещне. На пръв поглед маститият подчинен не се различаваше от военния, когото Тайръл беше видял в тъмното фоайе в къщата на Ингерсол, но това не беше същият човек. Беше друг. Убиецът беше изчезнал.

Хайторн навлезе в паркинга на Шенадоа Лодж в 3,30. Две минути по-късно беше в стаята, където Пул седеше до бюрото, с миниатюрните електронни уреди пред себе си.

— Някаква вест от Кати? — попита Тайръл.

— Не, откакто говорихме преди няколко часа, а аз звънях няколко пъти след това.

— Ти каза, че е помръднала с крак. Това значи нещо, нали?

— Така казаха отначало, а сега не ми казват нищо, освен да не се обаждам повече. Те щели да ме потърсят. Та за да не се замислям, се позанасях малко с Ленгли.

— Какво значи, че си ги занасял?

— Някой е прихванал твоя транспондер и това влудява момчетата от мрежата. Те непрекъснато ми се обаждат да питат дали сме във връзка, и аз им казвам да, от време на време, а те искат да знаят защо си спрял в Уилмингтън, Делауеър и после си потеглил към Ню Джърси?

— Ти какво им каза?

— Че въздушните сили очевидно имат много по-точни апаратури от тяхната и че съм си мислил, че си на път за Джорджия.

— Не се занасяй повече и ако се обадят пак, им кажи истината — аз съм тук и имаме работа. Която ще вършим.

— Лентата? — очите на Пул се разшириха.

— Дай някаква хартия и за двама ни, така че да можем да си водим бележки. — Хайторн беше пренавил лентата в колата. Той постави касетофона на бюрото. — Започваме — каза той, когато лейтенантът донесе хартия от масичката за кафе. Тайръл отиде до леглото и внимателно се отпусна на възглавниците.

— Как ти е главата? — запита Пул, спирайки касетофона.

— Прислужницата на Палисър я превърза. Сега пусни това проклето нещо, а аз ще си остана с шапката. — Двамата мъже изслушаха в мълчание записания разговор. Той продължи един час и двайсет и три минути. Водеха бележки и когато свърши, поискаха да чуят отделни откъси.

— Ти си много добър в работата си, капитане — каза Пул възхитено. — По едно време си мислех, че си истински Атила.