Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Ето го — каза Джеймс остро, но спокойно.

— Кой? — техникът на средна възраст вдигна очи към прозореца.

— Човекът в сивия костюм и шарената връзка, с вестник под ръката.

— Той не прилича на никой от тези, които си срещнал в баровете в Сохо — изкоментира третият, слаб мъж с очила, завъртайки се на стола си. — По-скоро на банков чиновник от Странд.

— Може и такъв да е, но точно сега поглежда часовника си и се движи към будката… Виж! Той току-що засече една жена, която се опитваше да се вреди първа!

— Добро момче — каза единият техник, ухилен. — Сигурно е играч на ръгби. Направи чист бодичек на старото момиче.

— Тя е бясна, така си е — отбеляза слабият колета, действащ с техниката откъм улицата. — Тя го гледа на кръв.

— Освен това твърде много бърза, за да остане и да направи сцена — каза Джеймс, концентрирайки се върху гълчавата на хората отвън. — Тя се насочва към будката на ъгъла.

— Деветдесет секунди до сканирането — изрече глас по високоговорителя.

— Провери вашингтонската си линия — нареди офицерът от МИ-6.

— Вашингтон, приятелче, там ли си?

— Готов и чакам, приятелче.

— Нашата линия все още чиста ли е откъм прихващане?

— Точно сега и космонавтите не биха могли да ни чуят…

— Добре, Вашингтон. Продължавайте.

— Благодаря, Лондон.

— Всички канали да се активират — каза черният офицер от МИ-6. — Програмното сканиране започна.

Мълчание.

Изминаха осемдесет и седем секунди и през това време се чуваше само тихото дишане на тримата разузнавачи. Изведнъж женски глас прониза ефира, подсилен от високоговорители.

— Ашкелон, аз съм!

— Звучиш напрегнато, любима дъще на Аллах — каза гласът на десет метра от фургона на Найтсбридж.

— Тази вечер е — рано тази вечер, посветени!

— Толкова скоро? Имаме за какво да сме благодарни и сме готови! Работила си с учудваща бързина!

— Това изненадва ли те?

— Когато се отнася за теб, нищо не ме изненадва. Мога само да се възхищавам на способностите ти. Има ли някакви подробности, които трябва да знаем.

— Никакви. Само стойте до радиото. Когато чуете новините, бъдете готови да действате. Правителствата навсякъде ще бъдат събрани веднага на съвещания. Ще има хаос в столиците, пълно безредие. Трябва ли да ти казвам това?

— Вярвам, че не, защото тъмнината там все още означава и тъмнина тук. Тъмнината и безредието са удобни за тези, които искат да убиват. Съвсем просто, защитата е разхлабена. Не би могло да е иначе. Всичко може да се очаква. Безредие.

— Ти винаги си бил от умните мъже…

— Чакай! — мъжът в стъклената телефонна будка изведнъж фокусира погледа си наляво.

— Исусе Христе! — извика Джеймс от МИ-6 вътре във фургона. — Той гледа към нас.

— Изчезвай от там, където си! — изрева гласът на около десет метра. — Стъклата, те са непроницаеми, черни! Бягай, те те следят! — Мъжът в тъмния костюм пусна телефона, изхвръкна от будката, пресече напрегнатото движение на Бромптън роуд и изчезна в тълпите, вливащи се в Харъдс.

— Проклятие! — изкрещя агентът Джеймс. — Изпуснахме ги!

— Вашингтон! Вашингтон! — повтори техникът от апаратната. — Лондон вика, обади се, имаме проблем.

— Знаем това, Лондон — каза американският глас по говорителя. — Чуваме това, което и вие чувате, сещаш ли се?

— И?

— Хванахме телефона. От хотел на летище Дълес!

— Отлично, приятел. Значи влизате?

— Не е толкова отлично, колкото казваш, но се движим.

— Моля, изяснете го! — извика офицерът от МИ-6, надвесвайки се над таблото.

— Ами да започнем с това — отговори американецът, — че хотелът има двеста седемдесет и пет стаи, което значи двеста седемдесет и пет телефона. Няма нужда да минават през централа, за да наберат Лондон или която и да е друга точка по света.

— Не говорите сериозно! — изрева Джеймс. — Проверете шибаната централа!

— Бъди реалист, Лондон, това е хотел, не Ленгли. Но не се коси, охраната на Дълес е на път и ще бъде там колкото се може по-скоро.

— По-скоро? Защо вече не са там?

— Защото Дълес покрива някъде към десет хиляди акра, а сега сме в рецесия и доста служби бяха драстично съкратени. Като полицията на обществени места например.

— Не мога да повярвам! Сега е върхът на тревогата!

Мениджърът на хотела на летище Дълес скочи от бюрото си с телефон в ръка. Той се караше на службата за снабдяване с кърпи, когато разговорът му бе рязко прекъснат от оператор, твърдящ, че има тревога и че трябва да остане на линията за полицията. Последва го един твърд, студен глас. Мъжът се идентифицира като шеф на полицията на летището. Заповедите му бяха кратки и ясни. Хотелските компютри и всички асансьори трябваше да бъдат спрени веднага и на гостите да се съобщи, че има масивен токов удар или каквото намерят за добре. Всички заминаващи трябва да бъдат задържани колкото се може по-дълго. Трескаво мениджърът се свърза със секретарката си и предаде заповедите.