Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Поправям се, полковник Абрамс. Какво научихме?

— Ние го разходихме през няколко телефонни обаждания на Баярат от Съединените щати, пресявайки всяка дума, име или фраза — всичко, което би ни довело до нещо. Преди около два часа го намерихме. — Офицерът от Мосад извади тефтерче от джоба на ризата си и го отвори. — Ето това са думите „…американски сенатор… успешна стратегия… той е на наша страна… името е Несбит“.

— Кой?

— Сенатор от Мичиган на име Несбит. Той е ключът. Ние ще го изпратим на Вашингтон, разбира се, но не чрез официалните канали. Да си кажа честно, не вярвам вече на трафика. Твърде много неща се объркаха.

— Ние щяхме да сме я хванали досега — съгласи се изглеждащият като момче офицер от Мосад. — Това е смешно.

— Арогантността не ни отива, капитане. Тя е един съвършен противник. Никога не съм виждал човек, така убеден в правотата си. Това датира от детството й и може би само по този начин може да бъде обяснен нейният фанатизъм.

— Кой е каналът, който искате да използвате, сър? — жената-майор беше нетърпелива.

— Вас двамата — отговори полковникът. — Изпращаме ви тази нощ. Ще бъдете във Вашингтон рано сутринта. Трябва да отидете директно при държавния секретар Палисър, при никой друг. Ще ви бъде осигурена незабавна аудиенция.

— Защо при него? — почти запротестира капитанът. — Мислех, че ще идем в разузнаването или тайните служби.

— Аз познавам Палисър. Вярвам му. Наистина не познавам никой друг, на когото да мога да вярвам. Това ви звучи параноично, предполагам.

— Така е, сър — каза майорът.

Баярат седеше до дебелото стъкло на хотела на летището, което приглушаваше шума на пристигащите и заминаващите самолети. Ранното слънце проникваше през мъглите, известявайки най-важния ден в живота й. Въодушевлението, което изпитваше, не беше много по-различно от вълнението, което изживя преди толкова много години, когато заведе испанския войник в гората, а към крака й под полата беше прикрепен нож с дълго острие. Приликата беше в това, че жестоката армейска свиня беше нейното първо убийство и я изпълни с решимост. Но днешният ден беше далеч по-важен от детските емоции. Днес беше триумфът на жената, на узрялото дете, което беше преодоляло преторианската стража на най-мощната нация в света. Тя щеше да влезе в историята, щеше да промени историята. Животът й най-накрая беше оправдан. Muerte a toda autoridad!

Детето от миналото й се усмихваше, на нея, на всесилната жена, и в тази усмивка имаше любов, благодарност, отмъщение за всичко, което беше им сторено на тях двете. Ние вървим заедно, мое младо аз, в кървавата слава на отмъщението. Не се страхувай, мое дете. Не се страхуваше тогава, не се страхувай и сега. Смъртта е мирен сън и може би най-жестокото нещо за нас ще бъде да оцелеем. Но ако оцелеем, моя сърдита младост, поддържай огъня в очите и яростта в гърдите си.

— Сеньора! — възкликна Николо от леглото. — Колко е часът?

— Твърде рано, за да бъдеш буден — отговори Бай. — Твоят ангел още не се е качил на самолета в Калифорния.

— Поне е сутрин — каза момчето от доковете, прозя се шумно и се протегна. — Все се събуждах, надявайки се да видя слънцето.

— Обади се на румсървиса за твоята пищна закуска и когато свършиш, имам задача за теб. Искам да се облечеш и да вземеш кола до „Карилон“. Донеси останалия ни багаж, както и пакета, който ще намериш за мен на рецепцията, и се върни с всичко това тук.

— Добре, така времето ще минава по-бързо. Да поръчам ли нещо за теб?

— Само кафе, Нико. След една чаша аз ще изляза на разходка. Една много дълга разходка в много яркото слънце, което се изкачва величествено на небето.

— Това поезия ли е, сеньора?

— Ако е, не е много добра, но за мен е велика. Денят е велик.

— Защо гледаш през прозореца и говориш толкова тихо?

Бая се обърна и погледна надолу към докера от Портичи на леглото.

— Защото краят е близо, Николо, краят на едно много дълго и трудно пътуване.

— О, вярно. Ти каза, че след тази вечер ще бъда свободен да правя каквото искам. Да се върна в Неапол, да взема всичките пари, които си оставила за мен и дори да ида при великото семейство в Равело, което според теб ще ме посрещне като свой.

— Трябва да направиш това, което ти казва сърцето.

— Още се чудя, Каби. Разбира се, аз ще се върна в Италия и поне ще се срещна с това благородно семейство да им благодаря най-любезно, независимо дали ще остана с тях или не. Но това не може ли да почака няколко дни.