Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Сигурен ли си, че не са те познали отвън?

— Няма начин! Прекалено съм добър, знаеш го! Колко пъти съм правил такива работи на жълтите гниди в Хон Чоу? Девет убийства, и нито едно не водеше към мен.

— Вярвам ти. Какво каза Палисър?

— Само че се е случило нещо ужасно и те — той каза „ние“ — имали нужда от помощта ти… Не искам да имам нищо общо с това, Макс. Не искам да ме виждат с тебе, най-малко тази вечер!

— Имаш право! Обади се на смяната си, Еверет, от колата, кажи му да се облече в тъмен костюм, отиди и го вземи. По пътя обратно му предай всичко, което си правил вътре в къщата, включително всеки, който си спомниш, че си видял, и особено на който си кимнал.

— Тръгвам — каза Джони, донесе на Майерс напитката и пое към вратата. — Не се бави да се обадиш на Палисър. Наистина е напрегнат.

— Забравяш, сержанте, че имаш грозен почерк. Ще трябва да го дешифрирам.

— За бога, Майк, той ще ти звънне пак и това няма да бъде добре.

— Тръгвай, Джони. — Помощникът поклати глава и излезе, мърморейки под носа си.

Максимум Майк Майерс отпиваше от канадското си ръжено уиски, очите му бяха в телефона на бара и мислеше. Брус Палисър беше умен, храбър войник и вероятно най-честният човек в администрацията, както медиите често заявяваха. Той наричаше нещата с истинските им имена, често за сметка на колегите си в кабинета. Носеха се слухове — винаги отричани, — че е предизвиквал раздразнението на президента по някои въпроси. Той беше Джордж Шулц на тази администрация, както пресата често се изразяваше. Човек като него не играеше игрите на Вашингтон, не беше в негов стил. Така че, ако се обаждаше за помощ, той действително се нуждаеше от помощ. Беше твърде искрен, за да се преструва. Майерс не харесваше особено много държавния секретар — той имаше малка полза от академиците в правителството. Те бяха склонни да обсъждат твърде много страни от един проблем, без твърдо да се обвържат с нещо. Въпреки това той уважаваше копелето.

Генералът стана бавно, лявата му ръка повдигна тялото от дръжката на кожения стол и посягайки към напитката си, отиде до бара. Постави чашата на черната мраморна повърхност и обърна китката си, за да погледне часа. Бяха минали седем минути от излизането на Джони. Той вдигна телефона и натисна цифрите, ясно написани в тефтерчето от помощника му.

— Палисър е — каза държавният секретар на линията.

— Брус, прости ми — извини се Майерс твърдо. — Сержантът е добър адютант, но почеркът му е ужасен. Обадих се на три други телефона, докато улуча този. Аз го отпратих, преди да започна, разбира се, така че сме един на един.

— Тъкмо щях да ти звънна пак, Майкъл. Нещо ужасно се е случило. Ужасно е, но може да е свързано с Баярат.

— Господи, какво е?

— Ти беше у Ингерсолови тази вечер, нали?

— Да, моят офис се съгласи, че трябва да се появя. Дейвид беше приятел на Пентагона. Ние често му се обаждахме за съвети по договорите за отбраната.

— Това може и да е непремерено, но нямаш начин да знаеш.

— Не те разбирам.

— В течение си на докладите за Момиченцето-кръв, нали?

— Естествено.

— Тогава ти е известно, че се подразбира, че зад нея има някаква организация — голяма или малка, ние не знаем, има влиятелни хора, работещи в нейна полза.

— Това е ясно — каза генералът, усмихвайки се на себе си. — Тя не би могла да избегне всичките клопки, ако нямаше такива хора.

— Днес настъпи ново развитие. Не е достатъчно документирано, за да бъде разпространявано, но е вярно. Тази нощ го доказа.

— Какво доказа?

— Ингерсол е бил част от групата на Баярат.

— Дейвид? — възкликна Майерс с фалшива изненада. — Това е последното нещо на земята, което очаквах да чуя.

— Има и още. Баща му е бил свързан, бившият съдия от Върховния съд.

— Това е много трудно за вярване. Кой го е открил?

— Капитан Хайторн е стигнал до този извод.

— Кой?… О, оттеглилият се таен агент, вербуван от британците. Сега си спомням.

— Той е късметлия, че е жив. И също е бил у Ингерсол.

— Жив?… — Учуденият Майерс бързо се окопити. — Какво е станало?

— Той е бил навън в градината, зад басейна, разговаряли със стария, който му открил няколко шокиращи истини и за бащата, и за сина. Очевидно са били проследени и някой е застрелял Ричард Ингерсол в главата. Убил го е на място. Преди Хайторн да успее да реагира, същият някой го е нападнал, пратил го е в безсъзнание и е поставил оръжието си в ръцете му.

— Това е невероятно! — каза генералът с дрезгав монотонен глас.