Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Бих предпочела другия…

— Да, хората правят това все повече и повече, гледах по телевизията. По тези целофанени телефони може спокойно да се подслушва.

— Това съвсем не ме е грижа. — Имаше нещо друго, разсъждаваше Бая. Един вътрешен паркинг беше затворено пространство. Колите, влизащи и излизащи от него, лесно се забелязваха. Ако бяха следени, тя щеше да го научи за секунди, големите засенчени пространства през нощта бяха познати на Амая Акуире… Баярат. Тя попипа чантичката си, усещайки хладната стомана на пистолета. Беше зареден.

Единственият автомобил, който пристигна минути след тяхното влизане, беше един ярко осветен джип. Шофьорката и спътничките й бяха весели млади хора. Изходът беше на неколкостотин метра след паркинга, отвъд редовете паркирани коли. Бяха в безопасност, нямаше опашка. Имаше и телефон.

— Аз съм — каза Бай. — Може ли да говорим?

— Аз съм в обхвата на Пентагона. Дайте ми десет минути да пусна скрамблера и отново ще бъда на линията. — Осем минути по-късно председателят на Обединените началник-щабове се върна. — Вие сте разтревожена, мадам. Аз дадох схемата на един специалист на заплата при мен, който знаеше всичко за нея, работил е в Близкия изток. Ще бъде доставено утре, не по-късно от седем сутринта.

— Вие сте завиден професионалист, Скорпион едно, но не за това се обадих. Можем ли да говорим свободно или сме под наблюдение?

— Можете да кажете и ядрените кодове и никой няма да ги засече.

— Но вие сте в автомобил…

— Едно много особено превозно средство. Току-що отдадох уважението си към един шубелия, когото ми направихте услуга да премахнете. Кучият му син можеше всички ни да издаде.

— Може би го е сторил.

— Няма как, мадам, щях да разбера.

— Да, вие казахте, че сте привилегирован…

— До максимум — пошегува се Майерс, — което е смешно, като се има предвид прякорът ми.

— Моля?

— Нищо, просто малко хумор.

— Това, което трябва да попитам, не е ни най-малко смешно. Мосад се появи. Какво знаете за това?

— Тук?

— Точно така.

— Проклет да съм. Не съм чул, а щях, защото имам някои приятели там от десните.

— Това никак не ме успокоява.

— Аз отделям и разпределям, мадам. Всичко идва първо при мен, а всеки друг чака на опашката.

— Включително и аз ли?

— Точно сега вие сте върховната ми грижа. Вие ще ни върнете отново там, където трябва да бъдем. Така че няма нищо, което не бих направил за вас. Мога да подуша вече огньовете, да чуя писъците на изплашените тълпи, да видя колоните, когато започнем да маршируваме. Отново ще сме на власт.

— Muerte a toda autoridad!

— Какво казахте?

— Няма значение за вас. Само за мен.

Баярат затвори телефона на паркинга, намръщена. Този човек беше фанатик. Той й харесваше, стига да беше истина, а не просто поза. Истински ли беше той или беше просто инфилтриран от същия вътрешен кръг, към който твърдеше, че принадлежи? Тя щеше да научи сутринта, когато разглобеше Ботуша на Аллах, за да провери структурата и компонентите му. Можеше да го направи само опитен специалист. Един техник би могъл да построи копие, което да изглежда като истинско, но имаше три контактни точки, които бяха същественото. Приятел или враг, това всъщност нямаше значение. Тя не му беше казала нищо.

Бая пусна друга монета и се обади в „Карилон“, за да получи съобщенията си. Те бяха няколко, все от молители, с изключение на едно. Съобщението беше от офиса на мичиганския сенатор Несбит и думите му бяха максимално точни. Приемът на контесата в Белия дом е планиран за осем часа утре вечер. Сенаторът ще й се обади утре сутринта.

Баярат се върна към лимузината, инстинктивно оглеждайки паркинга за новопристигнали и небето за въртолети.

— Закарайте ни отново до първия хотел — каза тя на шофьора. — Промених решението си.

Хайторн стоеше до масата в кухнята на държавния секретар. Неговият сърдит домакин седеше до вечния си кафеник, изпълнен с неприязън. Разговорът им беше разгорещен.

— Звучите ми като самонадеян глупак, капитане! Всичкия си разум ли сте загубили?

— Вие сте глупак, ако не ме слушате, Палисър!

— Може ли да ви напомня, млади човече, че аз съм държавният секретар.

— Точно сега сте секретар на идиотите.

— Изобщо не сте забавен…

— Казахте това и миналия път, за Ван Ностранд. Тогава сгрешихте, грешите и сега. Ще започнете ли, моля, да мислите и да ме слушате.

— Аз изслушах всичко, което помощникът ви, как му беше името, ми каза, и главата ми още се върти.