Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Господи, било е байонет — каза докторът отдясно.

— Някой психар е пращал съобщение — съгласи се докторът отляво.

Баярат продължи през тълпите до електронните врати на платформата. Вътре тя зави надясно, далеч от гишетата към металните шкафчета. Разкопча чантичката си, извади един малък ключ, който й беше даден в Марсилия, и започна до оглежда номерата на заключените вратички. След като намери номер 116, тя го отвори, бръкна вътре с ръка и напипа залепения към горната му, невидима страна плик. Бай го отлепи, разкъса го и извади една квитанция за багаж, която бързо пусна в страничния джоб на чантата си, като остави ключа във вече празното шкафче.

Тя се върна отново сред тълпите и пое към багажното, където небрежно извади квитанцията и я подаде на момичето на гишето.

— Един от нашите пилоти е оставил пакет за мен — каза тя, усмихвайки се сладко. — Колкото повече остаряваме, толкова повече ни е нужен парфюм от Париж, нали?

Служителката взе квитанцията. Минаха няколко минути, през които тревогата на Баярат растеше. Ставаше прекалено бавно. Докато очите й се стрелкаха наоколо като на животно, приближаващо към клопка, жената се върна.

— Съжалявам — каза служителката. — Вашият пилот е пообъркал страните — обясни тя, подавайки на Баярат добре опакован колет. — Това не е дошло от Париж, а направо от Тел Авив. Ние складираме пакетите по страната, от която идват, на отделни места. Хората се тревожат, когато идват да си получават нещата.

— Много ви благодаря. — Бая взе пакета, беше лек и тя го разтърси. — Подлият пилот трябва първо да си е отишъл у дома и да е дал половината от моето на друга жена.

— Мъже — съгласи се служителката. — Кой може да им вярва, особено на пилотите?

Баярат понесе пакета назад към изхода. Тя беше въодушевена. Процедурата беше успяла. Ако неутрализираният пластичен експлозив беше преминал през израелската охрана, той ще премине през всичко, което Белият дом би могъл да изобрети! По-малко от двайсет и четири часа! Ашкелон!

Премина през електронните врати на платформата, само за да види, че лимузината не беше там. Очевидно се намираха в район, където не се паркира. Тя беше раздразнена, но не сърдита. Успехът от пристигането на пакета я изпълваше. Той беше преминал не само през уредите на летището, но през скенерите на багажното, които действаха непрекъснато след експлозията в Тел Авив през седемдесетте години. Никой не знаеше, че в долната част на изпратената чанта има една ивица от черна стоманена нишка, не по-дълга от половин инч. Щом бъдеше изтеглена, тя активизираше тънките литиеви батерии и произвеждаше взрив с еквивалент на няколко тона динамит. Задействаше се чрез просто мръдване на стрелките на диамантения ръчен часовник на дванайсет и след трикратно натискане на коронката. Тя отново се почувства като десетгодишното момиченце, което беше забило ловния нож в испанския войник, който гладно, бясно разкъсваше девствеността й. Muerte a toda autoridad.

— И ако това не е мацето от кибуца Бар-Шоен — думите дойдоха като удар на светкавица, изгаряща мозъка й, разкъсваща мислите й. Тя се обърна, за да види непознатия, който изобщо не й беше непознат! Това бе някогашният тъмнокос агент на Мосад, сега изрусен, когото беше видяла на рецепцията в „Карилон“. — Само дето не мисля, че името е Рачела — продължи той. — Вярвам, че започва с Б, както при Баярат. Ние знаехме, че имаш колеги в Йерусалим и Тел Авив, така че къде по-добре да получаваш съобщения и пакети, освен на единственото място, където никой няма да помисли, че ще се появиш. Беше просто интуиция, но ние сме твърде добри с интуицията…

— Толкова отдавна беше, скъпи мой! — извика Баярат. — Прегърни ме, целуни ме, моя скъпа, голяма любов! — Баярат обгърна с ръце разузнавача на Мосад, под симпатизиращите погледи на тълпите на платформата. — Да дойдеш чак от кибуца Бар-Шоен! Ела вътре в кафенето. Ние трябва да говорим за толкова много неща.

Бая обхвана ръката му, дърпайки агента през разделящите се да ги пропуснат тълпи. След като преминаха вратите, тя поведе смутения израелец към най-близката и най-плътна опашка пред гишетата. Изведнъж изпищя, писъците й бяха пълни с невъобразим ужас.

— Това е той! — изкрещя Бая истерично, с разширени от уплаха очи и издути на шията вени. — Това е Ахмед Соут от Хизбула 121 121 Хизбула — проиранска терористична ислямска организация. — Бел. ред. ! Вижте косата му, тя е боядисана, но това е той! Той уби децата ми и ме изнасили през войната. Как може да бъде тук! Извикайте полиция! Спрете го!