Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Сега накъде, капитане? — попита Пул.

— Карай наоколо за известно време. Не искам да спираме никъде, преди да се е обадил.

— Ако това ще те успокои малко — каза лейтенантът, — самолетът е насочен право за Шарлот. Ще се приземи след час и половина.

— Нямам търпение да науча кой е дал зелена светлина на това копеле. Бас държа, че името му го има в дневника.

Те караха из Вирджиния, нямаха добра видимост поради тъмнината, но преминаваха през големите имения на различни милионери. Напрежението ги караше да се задъхват. Точно осемнайсет минути по-късно телефонът на лимузината иззвъня.

— В какво си се набъркал? — попита леденостуденият капитан Хенри Стивънс.

— Какво откри?

— Нещо, което никой от нас не би искал да чуе. Проследихме номера на лимузината на Ван Ностранд, на другата лимузина. Операторът позвъни, но чухме само стандартния запис „шофьорът е извън колата“.

— И какво? Продължавайте да опитвате!

— Няма смисъл. Нашите компютри засякоха полицейски рапорт за същия номер и регистрация…

— Те са били спрени? Задръжте ги…

— Не са били спрени — прекъсна го Стивънс. — Имаш ли някаква представа кой е Ван Ностранд?

— Достатъчно, за да знам, че те е заобиколил, за да се свърже с мен, Хенри… — Когато изненаданият Стивънс започна да говори, Тайръл го прекъсна: — Не си забъркан, капитане, и благослови късмета си, че е така. Ако беше, щях да ти прережа гърлото.

— За какво говориш, по дяволите?

— Бях призован на собствената си екзекуция. За щастие оцелях.

— Не мога да повярвам!

— Повярвай ми, не лъжа, когато се отнася за моя живот. Трябва да намерим другата лимузина, да намерим Баярат. Къде е?

— В дъното на един ров, край черен път във Феърфакс — каза потресеният шеф на морското разузнаване. — Шофьорът е мъртъв.

— Къде са другите? Имаше двама души и единият беше Момиченцето-кръв!

— Ти твърдиш…

— Аз знам! Къде са те?

— Няма никой друг, само шофьорът — застрелян в главата… Питам те отново, Тай, знаеш ли кой е Ван Ностранд? Полицаите се приближават към имението му в този момент!

— Ще го намерят в библиотеката, вкочанен. Довиждане, Хенри. — Хайторн остави слушалката и се облегна на седалката. Ръцете и краката го боляха, главата му пулсираше от тревогата и напрежението. — Забрави лимузината — каза той, докосвайки очите си с ръце. — Празна е, шофьорът е мъртъв.

— Баярат? — Нелсън рязко се обърна назад. — Къде е тя?

— Кой знае? Някъде в радиус от сто мили, но тази вечер няма да можем да я намерим. Може би ще научим нещо от дневника, а може би още повече от летището Шарлот… или и от двете заедно. Хайде да намерим място, където да можем да починем и да хапнем. Както ми казваше един стар инструктор, понякога и двете са оръжия.

— Подминахме едно симпатично местенце преди малко — каза Пул. — Всъщност не знам къде ще намерим друго. Това беше единственият мотел, който видях, а ние обиколихме района. Пък аз и Кати трябваше да бъдем регистрирани тук с любезното съдействие на Ван Ностранд. Разбира се, не бяхме, защото това изобщо не е било в плана.

— Шенадоа Лодж, това ли беше? — попита майорът.

— Точно така — отговори лейтенантът.

— Обръщай — каза Тайръл.

Николо Монтави от Портичи ситнеше бързо напред-назад, треперещ от страх. По лицето му се стичаха вадички от пот, очите му бяха широко отворени, озъртаха се и издаваха паниката му. Преди по-малко от час той не само беше извършил ужасно престъпление, но и смъртен грях пред очите на Бога! Той беше помогнал при отнемането на човешки живот — не при самото убийство, слава на Христа — но не беше попречил, когато видя как Кабрини вади пистолета от чантата си. Беше объркан, ужасен от стрелбата, която придружаваше бягството им от огромното имение. Сеньората беше наредила на шофьора да спре лимузината, това беше всичко! После тя извади пистолета от чантата си и го застреля в главата хладнокръвно, сякаш смачка муха, това беше! Секунди по-късно нареди на своето момче от доковете да изблъска колата встрани от пътя и тя се плъзна в един ров надолу. Той не можеше да не се подчини, тъй като оръжието беше в ръката й, и знаеше със сърцето си, защото това беше написано в очите й, че тя ще го убие, ако й откажеше.

Амая Баярат беше седнала на кушетката в малкия апартамент на Шенадоа Лодж, с лице към истеричния Николо.

— Има ли още нещо, което искаш да кажеш, скъпо момче? Ако е така, моля те, направи го по-тихо.

— Ти си луда жена, напълно побъркана! Ти застреля онзи човек без никаква причина. Ще изпратиш и двама ни в ада!