Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Аз съм с високи токове, не забравяй. Те не са удобни за такива упражнения. — Катерин направи както й беше казано, полата й се вдигна, докато се издигаше нагоре… — Да върви по дяволите приличието — измърмори тя. — Ако бельото ми те възбужда, това си е твой проблем.

Телата на Ван Ностранд и шефа на охраната му лежаха там, където бяха паднали. Нямаше признаци нещо да се е променило, някой да е бил в библиотеката, след като стрелбата бе отнела живота им. За да се увери, Хайторн отиде бързо до тежката врата. Тя все още беше заключена.

— Аз ще прикривам откъм прозореца — каза Тай. — Провери телефона, той трябва да има памет, описваща кои номера на кого са. Виж дали има номерата на лимузините.

С гръб към стената, Хайторн застана до разбитата рамка, докато Нелсън отиде до бюрото.

— Имало е етикет, който сигурно е покривал индекса пред телефона — каза Кати. — Той е бил откъснат, има парчета хартия по ъглите, сякаш някой се е затруднил, докато го къса.

— Погледни в чекмеджетата, кошчетата, навсякъде, където може да е хвърлен.

Кати бързо отваряше чекмеджетата и бързо ги затръшваше.

— Празни са — каза тя, вдигна едно кошче за боклук и го постави на стола до бюрото. — И тук няма нищо. Я чакай малко.

— Какво?

— Квитанция от една компания за превозване на вещи, Сий Лейн Контейнерс. Познавам тази фирма, големците я използват, когато се местят на работа през океана за няколко години..

— Какво пише за нея?

— Ван Ностранд, склад за трийсет дни, Лисабон, Португалия. — После отдолу, под графата „вещи“: — Двайсет и седем кашона, лични вещи, лепенки за проверката на митницата. — Подписана е от Г. Алварадо, секретар на Ностранд.

— Това ли е всичко?

— Има още едно условие под инструкциите. То гласи: Изпращачът ще изисква от фирмата склад в Лисабон. Това е… Защо някой ще изхвърля квитанция за двайсет и седем кашона с лични вещи, когато повечето от тях сигурно са ужасно ценни?

— Първото нещо, което ми идва на ум, е, че когато си Ван Ностранд, нямаш нужда от квитанция, за да си получиш вещите. Какво още има в кошчето?

— Всъщност нищо… Три обвивки от шоколад, две страници от бележник, без нищо на тях, и компютърна разпечатка от борсата с днешна дата.

— Безполезни — каза Тайръл с поглед навън. — А може и да не са — добави той. — Защо би изхвърлил Ван Ностранд тази квитанция. Или, казано по друг начин, защо си е направил труда да я изхвърля?

— Ти да не се учиш от Пул? Объркваш ме.

— Той е имал секретарка. Защо просто не й я е дал? Тя очевидно се е грижила за всичко, така че защо я е задържал?

— За да потвърди изпращането до Лисабон — ох, ох, забрави го, както ти би казал. Той я е изхвърлил.

— Защо?

— Откъде да знам, капитане. Аз съм пилот, не психиатър.

— Нито пък аз, но разбирам какво ям, когато нагълтам кактус.

— Звучи умно, но не разбирам какво искаш да кажеш.

— Аз не съм умен, просто опитен. Ван Ностранд, по причини, които не мога да разбера, е искал квитанцията да бъде открита.

— След смъртта му?

— Разбира се, че не. Той не е очаквал да умре. Бил е на път за Шарлот, Северна Каролина, но е искал тя да бъде намерена.

— От кого?

— От някой, който би направил връзката с нещо, което не се е случило. Трябва да се оставим на интуицията. Огледай се наоколо. Навсякъде. Провери книгите, които не са по рафтовете, бара, всичко…

— Какво да търся?

— Всичко, което е скрито… — той спря изведнъж. — Чакай. Угаси осветлението!

Нелсън изключи горната лампа, а след това и тази на бюрото.

— Какво става, Тай?

— Идва някой с фенерче, виждам едно светло кръгче в тревата. Това е нашият непознат.

— Какво прави?

— Върви право към този прозорец…

— След като угасих светлините?

— Добър въпрос. Той не спря, нито направи пауза, когато ги изключи. Просто продължава да върви напред като някакъв робот.

— Намерих фенер! — прошепна Нелсън зад бюрото. — Мисля, че видях един в долното чекмедже. Права бях.

— Промъкни се оттам и ми го търкулни.

Кати го стори и Тайръл го пое с лявата си ръка, докато подобната на зомби фигура продължаваше към маршрута си към къщата. След секунди тя достигна прозореца. Изведнъж истеричен писък разкъса тишината.

— Излизай от там! Нямаш право да влизаш в стаите му. Ще кажа на господин Ван. Той ще те убие!

Хайторн включи фенера, с насочен към главата на фигурата пистолет. За негово учудване, това беше една стара жена с дълбоки бръчки, напълно побеляла коса и скъпа тъмна рокля. Тя стискаше напоения с кръв дневник от къщичката в лявата си ръка. Нямаше оръжие, само едно фенерче-химикалка. Беше внушителна със святкащия си от гняв поглед.