Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Защо ще иска господин Ван да ни убива? — попита Тайръл спокойно. — Тук сме по негово желание, самолетът му ни докара. Както може да видите от счупения прозорец, той имаше причини да иска помощта ни.

— Значи вие сте от неговата армия? — попита старата жена с по-нисък, макар и все още рязък глас с лек акцент.

— Неговата армия? — Тай отклони лъча на фенерчето от лицето на старата жена.

— Неговата и на Марс, разбира се — жената спря, сякаш да поеме въздух.

— Разбира се. Нептун и Марс, нали така?

— Така е. Той казваше, че един ден ще ви се обади. И двамата знаехме, че този ден идва, нали разбирате.

— Какво идва?

— Бунтът, естествено. — Жената отново задиша тежко, погледът й се замъгли. — Ние трябва да защитим себе си, всичко наше и всеки, който е с нас!

— От бунтовниците, разбира се — Хайторн изучаваше напрегнатото лице. Въпреки че беше развълнувана, нейното излъчване и държание, дори при гняв и страх, говореха за някакъв аристократизъм. От Южна Америка ли беше? Говореше с акцент, испански или португалски. Португалски? Рио де Жанейро? Марс и Нептун. Рио?

— От човешките боклуци, ето от кого! — гласът й беше толкова близо до писък, колкото й позволяваше възпитанието. — Нилс работи през целия си живот, за да подобри участта им, да направи нещата по-добри, а те искат единствено още и още и още! Не заслужават нищо! Те са мързеливи и покорни — правят само бебета, а не работят.

— Нилс?…

— За вас господин Ван — жената се закашля.

— Но не и за вас… естествено.

— Скъпи млади човече, аз съм от години с момчетата, от самото начало. По-рано бях тяхна домакиня… всички онези славни партита и банкети, дори техните собствени карнавали! Великолепни!

— Сигурно са били велики — съгласи се Тайръл, кимайки. — Но все пак трябва да защитим себе си и всеки, който е с нас. Затова взехте дневника, нали? Аз го скрих в пръстта, под храстите.

— Това вие ли бяхте? В такъв случай сте глупак! Нищо важно не бива да бъде изоставяно, не го ли разбирате? Ще кажа на Нилс за небрежността ви.

— Изоставяно?…

— Тръгваме сутринта! — прошепна бившата домакиня на Марс и Нептун и се закашля отново. — Не ви ли е казвал това?

— Да, каза ми. Подготвяме се.

— Всичко е подготвено, глупак такъв! Брайън току-що излетя с нашия самолет, за да уреди последните подробности… Португалия! Не е ли прекрасно? Вещите ни вече са изпратени… Къде е Нилс? Трябва да му кажа, че съм свършила.

— Той е горе, проверява… личните си вещи.

— Но това е смешно. Брайън и аз почистихме всичко тази сутрин, нищо не пропуснахме. Оставих само дрехите му, пижамата и тоалетните принадлежности. Те може да потрябват на онези араби!

— Араби? А, да! Какво сте свършили за него, госпожице… Алварадо? Това е името ви, нали?

— Разбира се, че е. Гретхен Алварадо. Първият съпруг на майка ми беше герой от войната, член на Висшето командване.

— Вие цялата сте история, лейди — каза Тайръл тихо.

— Божа Майко — продължи госпожица Алварадо мечтателно. — Онези ранни дни с Марс и Нептун бяха наистина приказни, но естествено никога не говорим за тях.

— Какво правите за господин Ван?

— Моля се, естествено. Той ме накара да отида до нашия параклис на хълма и да се моля за благополучното избавление от нашия спасител. Сигурна съм, че осъзнавате, господин Ван Ностранд е набожен като свещеник. Всъщност, млади човече, моите молитви бяха някак си съкратени, тъй като явно имаше повреда в системата за въздушна циркулация. Очите ми сълзяха и едва дишах. Не му казвайте, но все още усещам ужасна болка в гърдите. Той би се тревожил за мене.

— Оставили сте параклиса…?

— Вървях надолу по пътя, видях ви да тичате. Помислих, че е Брайън, така че се затичах след вас и ви видях да скривате дневника и да го покривате с пръст.

— А след това какво?

— Не съм сигурна. Бях потисната, естествено, опитах се да ви извикам, но изведнъж ми стана много трудно да дишам. Не казвайте на Нилс. После всичко притъмня. Когато нещата се проясниха, аз бях на земята, а около мен навсякъде горяха огньове! Изглеждам ли добре? Нилс винаги иска аз да изглеждам на ниво.

— Изглеждате добре, мадам Алварадо, но искам да ви задам един въпрос. Господин Ван ми каза да се обадя на една от лимузините. Спешно е. Как да го направя?

— О, съвсем просто… Когато видях светлините тук, просто трябваше да науча кой… — Аристократичната стара секретарка не можа да продължи. Тя изпадна в конвулсии, толкова силни, че дневникът падна от ръката й, а тя обхвана с ръце гръдния си кош. Лицето й изглеждаше подуто, а очите — изцъклени.