Робърт Лъдлъм - Ашкелон

Мадам Лебайерон, Париж.

Лебайерон.

Бая.

Доминик.

Баярат!

Тайръл остави вратата на къщичката отворена и се затича по пътя към огромната морава, откъдето щеше да притича към пистата. Стигнал на тревата, той забави смутено ход, в началото без да разбира защо. Инстинктивно беше очаквал да види сигналните светлини, приближавайки се към пистата. Тях ги нямаше. Светеше само луната. Отново се затича, този път по-бързо от преди, преминавайки през едно тясно място на високия плет, граничещ с края на полето.

Беше предполагал, че Нелсън и Пул ще го чакат на светло до пистата с двамата пилоти. Нямаше никого, нещо се беше объркало. Той напъха бележника под един храст, затрупа го с пръст и огледа пистата.

Тишина. Нищо. Само жълтеникаво-белите очертания на самолета.

Изведнъж усети някакво движение! Къде? Улови го с ъгъла на окото си — отдясно, през пистата. Той се съсредоточи върху мястото, луната му помагаше, защото лъчите й се отразяваха като в огледало. Това беше контролната кула с погрешното название, защото не беше кула, а едноетажна постройка от стъкло, с антена-чиния на покрива, от която излизаха много кабели. Някой беше мръднал зад един от големите прозорци, отразени от луната.

Тъмнината в небето се завърна и Хайторн се сниши на тревата, промъкна се до високия плет, където се изправи и отново затича, заобикаляйки пистата. За по-малко от минута той се приближи до кулата. Дишаше тежко, с подгизнала от пот риза. Бяха ли двамата пилоти победили Кати и младия въоръжен лейтенант? Това не беше възможно да стане без изстрели, а не беше чул стрелба.

Отново движение! Една неясна фигура, по-скоро сянка, плавно се беше приближила до големия стъклен прозорец, а след това бързо се беше оттеглила… Бяха го видели, когато се промъкваше през дупката в плета, и сега го наблюдаваха. Изведнъж един скорошен спомен се яви отново на Хайторн. Спомен отпреди три дни, от преди три нощи — неназованият остров на север от Анегада… Огън и силует на човек или животно, под лая на бесните и атакуващи кучета в крепостта на падроне.

Оставайки зад плета, Тайръл започна да събира опадали листа и клони, изсушени от слънцето. За четири минути той направи голяма купчина, която можеше да служи за подпалването и на по-сурови клони. Бръкна в джоба си за кибрит — постоянно носеше в себе си кибрит, още от дните, когато беше страстен пушач. Подпали купчината листа, а от нея пламна и плетът. Сега беше на десет метра от стъклената постройка.

Горящите храсти се разпалваха все по-бързо и по-бързо. Влажният нощен бриз от хълмовете още не беше се появил. Върховете на храстите бяха сухи, което позволяваше на огъня да се разпространява бързо в двете посоки. За секунди пламъците започнаха да избухват. Тогава две, не, три фигури се появиха на големия западен прозорец. Те бяха развълнувани, главите им кимаха и се клатеха, ръцете им се размахваха, а телата им се мятаха насам-натам в паника. Металната врата се отвори и трите фигури се появиха в рамката, едната отпред, двете след нея. Тайръл не можеше да види лицата им, но знаеше, че те не бяха Нелсън и Пул. Той извади пистолета от колана си и зачака, задавайки си въпроса: Къде бяха Кати и Джаксън? Кои бяха тези хора? Какво общо имаха те с изчезването на двамата офицери.

— О, господи, резервоарите с гориво! — извика първият мъж.

— Къде са те? — гласът на втория мъж беше познат на Хайторн. Помощник-пилотът на самолета.

— Насам! — Той можеше да види фигурата, сочеща към някаква точка на пистата. — Би могъл да прати цялото шибано място на луната! Побират сто хиляди галона. Най-експлозивните!

— Но те са под земята! — протестира пилотът.

— Да, приятел, и са покрити с един метален капак! Резервоарите са наполовина пълни, изпаренията са най-отгоре и могат лесно да избухнат. Да се махаме оттук!

— Не можем да ги оставим! — извика помощник-пилотът. — Това е убийство, господине, а ние не искаме да имаме нищо общо.

— Правете каквото искате, задници, аз тръгвам! — Първият мъж се затича през тревата, покрай говорещия пилот. Двамата пилоти се изгубиха в сградата. Хайторн се втурна напред, застана отстрани, в ъгъла на стъклената сграда и надникна. Пламъците се движеха бавно, издигайки се до небето. Изведнъж Пул и Нелсън, със завързани на гърбовете им ръце и увити около устата лепенки, бяха изблъскани от вратата. Кати падна, а Джаксън се хвърли върху нея, покривайки я с тялото си, сякаш очакваше стрелба. Пилотите на самолета се появиха след тях, уплашени, несигурни в себе си.