Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Трудно ми е да го направя. Щом има пазачи и толкова много охрана, защо бягаме тогава?

— Полицията, Николо! Полицията беше повикана, а ние естествено не искаме да бъдем разпитвани от полицията. Ние сме гости в тази страна. Това би било унизително, неудобно… Какво ще си помисли Анжелина?

— Ох… — непреклонният поглед на момчето от доковете омекна. — Защо дойдохме тук?

— Защото чрез един приятел ми беше казано, че ще имаме собствени стаи и слуги, а нашият домакин ще ми осигури секретарка. Имам да пиша дузина писма.

— Ти знаеш толкова много и си близка с толкова хора. — Младият италианец продължи да гледа проблясващите сенки по жената, която беше спасила живота му на доковете в Портичи.

— Мисли си за живота в Неапол, мое скъпо момче. Имам да решавам разни неща.

— Може би трябва да решиш къде ще останем тази нощ.

— Аха, сега вече мислиш. — Бая натисна бутона на интеркома с шофьора. — Има ли наоколо подходящи места за преспиване, приятелю?

— Да, мадам, обадих се предварително и те са готови за вас. Като гости на господин Ван Ностранд, разбира се. В Шенадоа Лодж, много ще ви допадне.

— Благодаря.

Тайръл се промъкваше по края на тревата и сянката на боровете. Каменната къщичка на пътя беше на не повече от трийсетина метра, а последните няколко не бяха прикрити с дървета. Беше открито пространство, подрязана морава между пътя и високата два метра ограда със заострени върхове, по която беше ясно, че тече ток. Както беше ясно, че двете бариери не са просто дървени греди. Дебелината им предполагаше, че са от ламинирана стомана. Само танк би могъл да мине през тях. Автомобил с каквито и да е размери би се разбил, сякаш се е блъснал в стена. Сега те бяха спуснати.

Хайторн огледа каменната къщичка. Беше квадратна, прозорците бяха от дебело стъкло, през което можеше да се вижда отвътре и отвън. Покойният Ван Ностранд с прякор Нептун беше предпазлив човек. Входът за неговото имение беше непробиваем за взлом и куршуми, и небето да помага на объркалия се престъпник, който се опита да прескочи оградата. Щеше да се пържи, докато се овъгли.

Никой не се виждаше и Тай пресече откритото пространство към къщичката. Бавно, много бавно той погледна през лявата страна на дебелия непробиваем прозорец. Това, което видя, не само го зашемети — то просто го обърка. На стол, с тяло, свито върху бюрото пред него, може би на три метра от входа, седеше униформен пазач. Главата му беше обляна в кръв. Той беше прострелян не веднъж, а няколко пъти.

Хайторн заобиколи постройката и стигна до вратата. Тя беше отворена. Той се втурна вътре и се опита да асимилира всичко, което имаше да се види. Това беше калейдоскоп от висши технологии: три реда телевизионни монитори, всички работещи, покриващи цялото пространство на имението, които дори предаваха звука. Свируканията на птичките се смесваха с падащите листа и шума на високата трева.

Защо беше убит пазачът? Защо? Каква беше ползата? И къде бяха колегите му? Човек като Нептун, а още по-малко като параноичния шеф на охраната му, никога не би поверил главната врата само на един човек. Това беше безумие, а нито Ван Ностранд, нито хладнокръвният Брайън бяха луди или глупави. Той огледа уредите, пожелавайки Пул да е с него. Различните индикатори по машините показваха, че аудиото и видеото работят. Отговорите можеха да бъдат намерени, ако се натиснеха подходящите бутони, и обратно, всичко можеше да бъде изтрито, ако бяха задействани погрешно.

Най-тайнственото беше, че мястото е изоставено. Какво е било онова, което би ги накарало да избягат? Изстрелите? Не беше логично, патрулите бяха въоръжени, както свидетелстваше мъртвият мъж на стола. В кобура му имаше пистолет с калибър 38. А Ван Ностранд явно наемаше и плащаше за пълна лоялност. Защо тогава не се бяха притекли неговите добре платени стражи, да спасят работодателя си? Беше съмнително, че могат да си намерят по-добри служби.

Телефонът в къщичката иззвъня и Хайторн не само се стресна, а дори се вкамени от страх… Успокой се, капитане. Ако неочакваното се случи, постарай се да го приемеш като съвсем нормално.

Думите бяха спомен от един инструктор от военноморското разузнаване, думи, които самият Тайръл беше предал на толкова други след него… В Амстердам.

Тайръл вдигна телефона и се закашля няколко пъти, преди да се обади.

— Дааа? — каза той с неясен глас.

— Какво става там? — извика силно една жена по линията. — Не мога да се свържа с никой, нито с господин Ван Ностранд, нито със съпруга си в колата. — Никой!… Къде беше през последните пет минути? Толкова звънях и — нищо!