Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Ето ти оръжието — каза лейтенантът, вадейки пистолета от колана си. — Взех го от джоба на горилата, заедно с магнума от ръката му. Можеш да вземеш и него. Аз се чувствам като склад за амуниции, тъй като намерих още два у шофьора на лимузината.

— Ти даде единия на мен, Джаксън — каза Нелсън.

— Няма да ти свърши много работа, Кати. По моя сметка ти е останал един куршум.

— Който искрено се надявам да не употребя…

— Вие вървете на пистата. Уверете набързо тези пилоти, че Ван Ностранд се е обадил на няколко висши чиновници от администрацията, които трябва да му дадат някакви обяснения.

— Имам една идея, Тай — каза Пул.

— Каква?

— Ние с Кати можем да управляваме тази птица…

— Забрави го — прекъсна го Хайторн. — Искам тези пилоти да изчезнат. Не искам да бъдат тук и да ги разпитват, когато открият телата. Моята смърт е била организирана от тесен кръг. Единствените хора, които биха могли да ни идентифицират, са двамата шофьори, а както разбирам, единият е в безсъзнание, другият — мъртъв. Това ни дава простор.

— Добре казано, капитане.

— За това ми плащаха някога, майоре. Сега вървете.

Двамата офицери тръгнаха бързо през моравата към пистата, докато Тайръл изучаваше югозападния терен. Всяка вила беше заградена с борови дървета и едва се виждаше под мъждукащата луна. Две се мяркаха през тесния кален път, на няколко десетки метра. Една от тях светеше едва преди десет минути, но коя? Предположенията нямаше да помогнат. Трябваше да се приближи, а да се приближи означаваше да се движи много внимателно. Той използва приближаващия облак, който периодически закриваше луната, за да пълзи през тези кратки моменти на относителна тъмнина. За кой ли път спомени от другия му живот проблясваха на вътрешния му екран. Случки, при които един видимо съвсем нормален, скучен офицер от протокола се превръщаше в човек, изпълняващ поръчения, срещащ се с мъже и жени сред полета и в катедрали, из алеи и гранични пунктове. Където едно-единствено глупаво невнимание можеше да означава куршум в главата. От едната страна или от другата. От врага или от своите. Лудост.

Хайторн погледна небето. Големият облак се промъкваше на юг и щеше да закрие луната само след секунди. Когато моментът настъпи, Хайторн притича през пътя и се хвърли в тревата. Той запълзя на ръце и колене към най-близката вила отдясно. Спря веднага след като облакът отмина. Лежеше неподвижен на моравата и стискаше пистолета си.

Гласове! Тихи, носени от вирджинските бризове, както ветровете горе носеха облаците.

Два гласа. Бяха подобни, но не еднакви, с различни оттенъци. Единият беше по-дълбок, може би по-дрезгав, но и двата бяха възбудени и говореха бързо. Но не на английски. Какво беше това? Хайторн бавно повдигна глава… Тишина. Тогава отново се чуха двата гласа, но те не идваха от най-близката вила, а от другата отляво, на няколко десетки метра от него.

Светлина! Малка, тънка като петънце, вероятно от фенерче, но не от клечка кибрит, защото беше постоянна, немигаща. Някой се движеше вътре, лъчът се местеше бързо назад-напред. Някой, който бързаше, търсеше нещо. По някакъв начин и те бяха замесени! Тогава, сякаш за да потвърдят извода му, изведнъж по калния път между главната къща и вилите за гости в южната част на имението се появиха фарове. Беше друга лимузина — несъмнено онази, която Пул и Нелсън са видели да пристига, когато са се готвели да излизат. Колата сега се връщаше, за да вземе разтревожените пътници, дошли преди по-малко от половин час. Двамата бяха чули изстрелите и без да търсят обяснения, се измъкваха от имението на Ностранд колкото се може по-бързо!

Вторият кадилак направи един полукръг и изведнъж спря, а гумите му изсвириха. Две фигури изтичаха от вилата. По-едрата носеше два куфара. Той не можеше да им позволи да избягат. Трябваше да ги спре.

Хайторн гръмна във въздуха с пистолета си.

— Останете където сте! — извика той, стана на крака и затича. — Не влизайте в тази кола!

От тъмнината един заслепяващ лъч се закова върху него, осветявайки двете фигури, скачащи в колата твърде бързо, за да може той да види нещо по-ясно… Светлините в нощта и бягащите фигури бяха част от неговото минало. Той спря, преметна се наляво и се превъртя няколко пъти, извън периферията на лъча, скатавайки се зад един храст, докато няколко изстрела вдигнаха във въздуха пръстта, на която беше легнал преди секунда. Той затвори очи и от яд удари в земята с дръжката на пистолета си.