Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Мисля, че е време за обяснение — каза потресената Нелсън от задната седалка. — Джаксън, ти твърдиш, че човекът, който предложи открито на Тай да го провери чрез държавния секретар и секретаря по отбраната, а също и чрез директора на ЦРУ, е не само лъжец, но и нещо повече!

— Ако съм сбъркал, ще се извиня, ще напусна армията, ще отида при малката си сестричка в Калифорния и ще стана богат като нея.

— Това не е обяснение, лейтенант! Чакам обяснението!

— Аз се върнах при двамата пилоти…

— Да, ти се върна, разбира се, след като ни каза, че не си си взел довиждане, а след това обяви, че не си вземал душ от дни, след като беше прекарал четирийсет и пет минути под душа само преди часове в Сан Хуан.

— Надявам се, че Тай ме е разбрал…

— Какво да е разбрал?

— Че нещата са гнили. Тези двама пилоти не са редовни служители на Ван Ностранд — обясни той. — Постоянните са в отпуск. Спомняш ли си, те казаха, че са направили няколко пробни приземявания тази сутрин?

— И какво? Лято е. Хората излизат в отпуск през лятото?

— Какво правим, когато искаме да запазим една предстояща операция в тайна.

— Сменяме персонала, естествено. Обикновено от други бази. И какво?

— Непознати на никого, нали?

— Разбира се.

— Тогава помисли върху това, Кати. Тия двамата след нас трябва да извършат цивилен полет до летище Дъглас, в Шарлот, Северна Каролина, където правителствен ескорт ще посрещне самолета на осигурено пространство. Пасажерът им ще бъде един, с дипломатически пропуск, осигурен от Държавния департамент. Казвам ти, тези пилоти никога не са действали на такова ниво. Те са малко изнервени според мен, защото работата им не е съвсем чиста.

— За какво говориш, Джаксън?

— Съобщено им е, че пасажерът е Ван Ностранд, и по план трябва да излети след час.

— След час?

— Твърде недостатъчно време за добра вечеря и важна среща, нали? Аз си мисля, че тия двамата са разжалвани престъпници или превозвачи на наркотици, които се движат от една задача на друга чрез нелегалната мрежа.

— Изглеждаха толкова симпатични…

— Ти си момиче от провинцията, Кати, аз съм от Ню Орлеанс. Ние свирим джаз на площада, докато обират публиката ни. Не че аз някога съм го правил.

— Какво ще правим сега?

— Мразя да създавам паника, но в теб ли е още пистолетът на Тай.

— Не, той го залепи за крака си.

— Ще проверя нашия шофьор. Господи, той има два! Един голям и един по-малък… Ето, вземи големия и остани в колата, аз ще сложа другия в якето си. Ако някой се приближи, не задавай въпроси, просто стреляй, а ако този кучи син се размърда, прасни го хубавичко по главата.

— Дивотии, лейтенант. Аз идвам с теб.

— Не мисля, че се налага, майоре.

— Просто ти заповядвам, Пул.

— Има една точка в правилника на военновъздушните сили, която ясно казва…

— Забрави я! Където отидеш ти, там отивам и аз! Ами шофьора?

— Помогни ми. — Джаксън издърпа шофьора навън и започна да го влачи по земята под широкото борово дърво… — Свали му дрехите, първо обувките — продължи той, докато Кати побърза да свали мокасините на шофьора. — Сега панталоните — добави Пул, достигайки до един висок храст. — Аз ще му сваля сакото и връзката… Остави слиповете, тях ще ги сваля най-накрая.

Минута по-късно голата фигура на шофьора беше овързана с ленти от собствените му дрехи — нито една от тях не беше достатъчна, за да прикрие достойнствата му. Лейтенантът нанесе един последен удар по неговия врат, тялото потръпна спазматично, след това отново се отпусна.

— Не си го убил, нали?

— Ако остана тук още пет секунди, мога да направя и това. Копелето щеше да убие нас, Кати, и ще ти го докажа.

— Какво говориш?

— Да се върнем в лимузината, там има телефон. Дяволски сигурен съм, че съм прав.

Пул запали мотора, активирайки радиотелефона, вдигна слушалката и потърси информация за Шенадоа Лодж.

— Това е спешно обаждане от Военновъздушната база, Патрик — каза той с официален тон. — Моля, свържете ме с майор Катерин Нелсън или лейтенант Джаксън Пул. Повтарям, спешно е.

— Да, сър, да, сър! — отговори операторът забързано. — Ще проверя веднага нашите компютри. — Линията утихна. Трийсет и пет секунди по-късно успокоеният оператор се обади. — С тези имена няма никой регистриран в Шенадоа Лодж, сър.

— Нещо друго трябва ли ти, майоре? — лейтенантът остави слушалката. — Това копеле щеше да ни убие, преди да сме стигнали където и да е. Разложените ни тела сигурно щяха да бъдат открити след десет години в някой ров.