Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Наистина ли можете да приземите този куршум в частната собственост на някой? — попита Пул. — Ще ви трябва трикилометрова писта.

Помощник-пилотът изгледа цивилните дрехи на Пул.

— Ти пилот ли си, господине?

— Е, имам няколко часа, не като вас момчета, но достатъчно, за да знам, че не можете да приземите това нещо на някоя зелена леха.

— Не е леха, сър, двукилометрова асфалтова писта със собствена кула, която не е точно кула, защото прилича на стъклена вила. Направихме няколко пробни приземявания тази сутрин, и нека ти кажа, господин Ван Ностранд е осигурил чудесни условия.

— Очевидно — каза видимо смутеният Хайторн от задната седалка.

— Добре ли си, Тай? — попита майорът.

— Добре съм. Просто искам да стигнем.

Двайсет и една минути по-късно самолетът обиколи тъмната повърхност на Вирджиния. Долу, изрязана пред полетата, лежеше пистата, очертана от сигнални светлини. Пилотът приземи самолета до чакащата лимузина, зад която имаше едно бъги за голф.

Скачайки от самолета, тримата пасажери бяха посрещнати от двама мъже, единият с черен костюм и черна шапка, а другият без шапка, със спортно сако и панталон. И двамата стояха в тъмнината.

— Капитан Хайторн? — каза този без шапката, отдясно, обръщайки се към Хайторн. — Мога ли да ви откарам с нашето бъги до главната къща? Съвсем наблизо е.

— Разбира се. Благодаря.

— И дамата с господина — каза шофьорът от ляво. — Вашите стаи ви очакват в Шенадоа Лодж, благодарение на господин Ван Ностранд, разбира се. Само на десет минути от тук е. Ще се качите ли на лимузината, моля?

— Разбира се — отговори Кати.

— Хубави колела — каза Пул.

Шофьорът на бъгито за голф спря и погледна към Тайръл.

— За вас всичко е приготвено в главната къща, сър.

— Това е много мило от страна на господин Ван Ностранд, но имам други планове след нашата среща.

— Той много би се разочаровал и съм сигурен, че ще ви убеди да останете, капитане… — добави шофьорът, отваряйки вратата на лимузината на Нелсън и Пул. — Готвачката е приготвила страхотна вечеря. Сигурен съм, защото тя е жена ми.

— Моите извинения към нея…

— О, боже, забравих си маниерите! — възкликна Пул, обръщайки се от огромния кадилак и поглеждайки към самолета.

— Какви маниери? — попита Кати, облегната отвътре на лимузината.

— Вие с капитана казахте довиждане на двамата пилоти, но аз не успях, а те бяха толкова мили да ми покажат как работят всички уреди.

— Какво…?

— Сега се връщам! — лейтенантът се затича към самолета. Виждаше се как разговаря с двамата пилоти, които все още бяха в кабината със запалени лампи. Пул се здрависа и бързо се върна до колата, докато Хайторн се качи в бъгито, гледайки лейтенанта с любопитство. Пул не само беше казал довиждане на пилотите, той го беше направил прочувствено.

— Ето, сега се чувствам добре. Моят татко винаги ми казваше, че трябва да съм любезен и благодарен към непознати, които се отнасят добре с мен. Да тръгваме, нямам търпение да взема един горещ душ. Не съм го правил от дни! Мама ще ме напляска, че съм се омърлял така… Ще се видим по-късно, капитане!

Лейтенантът се качи в лимузината. Тайръл се намръщи, докато бъгито се движеше между светлините през голямата морава към къщата.

Големият кадилак се отклони от пистата и навлезе по лъкатушещ път, който скоро рязко се изправи. В далечината светлините огряваха една голяма желязна врата със стражева къщичка от лявата страна. Имаше още една лимузина, която току-що беше пропусната през изхода и се размина за секунди с тях, твърде бързо, за да бъдат видени пътниците й. Изведнъж Джаксън Пул прескочи задната седалка и се намести до шофьора. За изненада на Катерин в ръката му имаше автоматичен валтер.

— Чуй сега, шофьоре, веднага трябва да спрем! Ще повярваш ли, че забравих нещо?

— Какво е то, сър? — попита шашнат шофьорът.

— Капитан Хайторн, тикво такава! — Лейтенантът притисна дулото на пистолета до слепоочието на ужасения шофьор. — Отбий настрани и угаси светлините!

— Джаксън! — извика Нелсън. — Какво правиш?

— Цялото това шибано нещо мирише, Кати. Пак повтарям, обръщай, копеле такова, иначе мозъкът ти ще се залепи на стъклото!

Лимузината започна да завива несигурно, качвайки се на тревата, докато шофьорът се наклони надясно, към червения алармен бутон. Ръката му не успя да стигне до него. Пул го удари с пистолета по врата. Чу се болезнен звук. Шофьорът беше моментално обездвижен, лейтенантът го изблъска от мястото му и пое управлението. Кракът му намери спирачката. Спряха под клоните на един бор. Пул изви врата си назад, дишайки тежко.