Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Хайторн, къде си? — беше гласът на Кати, бягаща по пътя към неговата позиция.

— Господи, Кати, това си беше истинска артилерия! — присъедини се Пул малко след нея. — Тай, кажи нещо! О, боже, може да са го застреляли…

— Не, не…!

— Не съм сигурен — каза Хайторн, повишавайки глас, и бавно, мъчително се изправи, спирайки за малко с ръце върху коленете си.

— Къде си…?

— Насам — отговори Тайръл, облаците откриха луната за няколко мига и светлината й го освети, докато се приближаваше през храстите.

— Ето го! — извика Нелсън и се затича към него.

— Ранен ли си? — повтори Пул, хващайки ръката на Тай. — Ранен?

— Не от куршумите — отговори Хайторн, направи гримаса и изви врата си.

— Тогава от какво? — попита Кати. — Това бяха автомати!

— Съвършено оръжие — намеси се Пул, — и от по-ниския му регистър, мисля че е МАК, не Узи.

— Може ли с МАК-10 да стреля човек, каращ голяма кола по тесен път? — попита Тайръл.

— Не е лесно.

— Значи може би грешиш, лейтенанте.

— Какво значение има? — запротестира Нелсън.

— Никакво — съгласи се Хайторн. — Не, не съм ранен, само издраскан от едно действие, което не бях практикувал наскоро. Как са пилотите на Ван Ностранд?

— Само поизплашени — отговори Кати, — и съм сигурна, че е свързано с мнението на Джаксън, че не ги очакват медали за добро поведение. Искат да се измъкват!

— Вие ги оставихте преди тая стрелба, така ли?

— Преди три минути, не повече — каза Нелсън.

— Тогава няма какво да ги спре, и може би това е за добро.

— О, има нещо, което ще ги спре, капитане.

— За какво говориш? Те могат просто да излетят.

— Да чуваш нещо като излитащ самолет? — ухили се Пул. — Поиграх си с тях на една игричка.

— Пул, мога да те изправя пред трибунал…

— О, по дяволите, това е проста игра и винаги успява — простите неща успяват винаги. Взех им единствения ключ и затворих вратата. Блокирани са, няма къде да отидат, Тай. А когато го направят, ние може да сме при тях.

— Бях прав за теб, лейтенант. Как ти звучи това за рапорта?

— Добре, по дяволите, капитане. Ах, благодаря ви, сър!

— Не бързай толкова. Същите тези качества могат да ни забъркат хубава каша.

— Как? — попита Кати нападателно.

— След като самолетът не излети, какво ще стане, щом като охраната е чула заповедите, а готвачката не успее да намери Ван Ностранд и своя съпруг. Те ще знаят, че ние сме все още тук, защото самолетът не излита.

— Ако си спомняш — каза Нелсън, — нейният съпруг беше нашият шофьор.

— А лимузината има телефон — добави Тайръл.

— Мамка му, той е прав! — възкликна Пул. — Ами ако от входната врата проверят лимузината, а после се обадят на полицията? Ами ако вече са им се обадили? Всеки миг могат да пристигнат за нас.

— Инстинктите ми казват, че няма да го направят — противопостави се Хайторн, — но нямам увереността, която имах някога. Твърде отдавна беше.

— Въпросът е входната врата — каза Пул.

— Точно така — съгласи се Хайторн. — Ако съм прав, тук трябваше да има коли или бъгита, най-малкото хора с фенери, които претърсват този район. Но няма нищо. Защо е така?

— Може би трябва да научим — каза Джаксън. — Ще трябва да се поразходя до там и да видя какво става.

— И да те застрелят, идиот такъв?

— Стига, Кати, не съм тръгнал да бия барабан.

— Тя е права — каза Тайръл, — може и да съм антика в някои области, но не и в тази. Аз ще отида и ще се видим при самолета.

— Тук какво стана? — попита Нелсън. — Какво видя?

— Двама мъже, единият твърде висок, с куфари, другият по-нисък, по-слаб и с шапка. Те скочиха в колата, когато светлината ме заслепи.

— Кой се сеща за шапка в такъв момент? — каза Пул.

— Плешивите мъже, Джаксън — отговори Хайторн. — Това е характерно за тях в такива случаи. Заведи Кати обратно до самолета и се опитай да успокоиш пилотите.

— Няма нужда да ме води. И сама съм способна да…

— О, млъкни, Кати — прекъсна я Пул. — Той просто иска да каже, че ако тези отрепки решат да бягат, по-добре е да ги спрем, отколкото да ги застреляш. О’кей.

— Добре.

— Слушайте — продължи Тайръл с твърд глас. — Ако попадна в беда, ще стрелям бързо три пъти. Това ще е сигнал за вас да се измъквате оттук.

— И да те изоставим? — попита Нелсън изненадано.

— Точно така, майоре. Мисля, че ти казах, не съм герой. Не обичам героите, защото твърде много от тях умират, а това не ми допада. Ако съм в беда, по-лесно ще се измъкна от тук сам, без багаж.

— Много благодаря!