Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Полицията? — Хайторн замръзна, но запази самообладание и каза твърдо. — Разбира се че съм. Консулството на САЩ, извикан от полицията.

— Влизайте направо, сеньор. — Устройството на тежката врата се задейства, освобождавайки ключалката. Хайторн влезе вътре и се обърна веднага към охраната зад гишето на клетката.

— Номерът на апартамента на Корнвал, моля.

— Девет нула едно, сеньор. Всички са горе.

— Всички? Какво става, по дяволите…! — Хайторн стигна бързо до асансьорите и натисна няколко бутона, докато една врата се отвори. Етажите се нижеха бавно, безкрайно. Най-накрая дойде деветият. Тайръл се втурна в коридора, спирайки се рязко при вида на тълпата и отблясъците на светкавиците от една врата на няколко метра вдясно от него. Тръгна към струпалите се, забелязвайки, че повечето от мъжете и жените бяха в полицейски униформи. Изведнъж един нисък набит мъж в сив костюм и синя вратовръзка излезе от апартамента, разбутвайки хората около себе си, докато разгръщаше страниците на бележника. Погледът му мина през Тайръл, после отново се вгледа в него разтревожено. Това беше същият детектив, който беше на летището едва преди четири часа.

— Ах, сеньор, виждам, че никой от нас не е успял да поспи много между трагедиите. Съпругът й беше убит снощи, тя тази сутрин, а вие, непознат и на двамата, без причина се появявате и на двете места.

— Давай направо, лейтенант, нямам време за глупости. Какво се е случило?

— Явно проявявате необикновен интерес към тази двойка. Може би за да отречете, че и вие сте замесен.

— О, да, аз ги ликвидирам и за по-удобно се появявам на мястото на убийството. Момко, толкова глупав ли ти изглеждам? Хайде сега, кажи какво се е случило?

— О, бъдете мой гост, сеньор — каза детективът и заведе Хайторн през тълпата в хола на дома. Всичко беше в безпорядък, мебелите бяха преобърнати и навсякъде бяха пръснати стъкла и порцелан. Все пак нямаше кръв, нито труп.

— Това е сцената на „убийството“, точно както очаквахте да я намерите, прав ли съм, сеньор?

— Къде е тялото?

— Не знаете ли?

— Как бих могъл?

— Може би само вие бихте могли да отговорите на това. Бяхте на летището снощи, когато намерихме тялото на авиодиспечера, нейния съпруг.

— Защото някой непрекъснато крещеше, че е там!

— А сега пък сте тук. Защо?

— Това е поверително… Не можем да допуснем да бъде публикувано във вестниците.

— Вие не можете? Кой сте вие, може ли да знам?

— Кажи ми какво е станало, тогава може би ще ти отговоря.

— Ааа, значи един американец ми дава заповеди?

— Това е молба, сър. Трябва да знам.

— Добре, нека бъде така, сеньор. — Детективът преведе Тайръл покрай свалящите отпечатъци полицаи до балкона. Плъзгащите се врати бяха отворени, стъклото беше като разрязано с нож и стърчеше навън. — Оттук е била блъсната, за да намери смъртта си девет етажа по-долу. Не ви ли е познато, сеньор?

— За какво говориш?

— Сложете му белезниците! — нареди детективът на полицаите зад Хайторн.

— Какво?

— Вие сте главният заподозрян, сеньор, а аз трябва да мисля за репутацията си.

Три часа двадесет и две минути по-късно, след бурни спорове с упорития самодоволен детектив, на Хайторн му беше позволено да се обади по телефона. Той позвъни във Вашингтон и трийсет и осем секунди след като затвори, един дребен служител от полицейския департамент го освободи от затвора с любезни извинения от името на началниците си. Хайторн нямаше представа къде е кадилакът на Алфред Саймън, затова взе такси до хотела.

— Къде беше през последните пет часа? — попита Катерин.

— Наех кола долу, но бях на път да размажа няколко мутри в този град — добави Пул.

— А аз бях в затвора — отговори Хайторн спокойно, излягайки се на дивана. — Изпратихте ли Саймън?

— Не беше лесно — отговори Нелсън. — Като начало господин Саймън реши, че ще бъда едно приятно допълнение към неговата конюшня. Това беше по-голям комплимент от оня, който получих от теб.

— Виновен съм.

— Така че ние закарахме Саймън до базата и го напоихме с една кана кафе… — продължи Кати. — Откровено, не мисля, че имаше голяма полза. Той ми направи два пъти предложение на път за самолета.

— Полага му се. Саймън е герой.

— Аз му се полагам?

— Не съм казал това. Полага му се да опита.

— Сега къде отиваме? — попита Пул.

— Колко е часът?

— Три без дванайсет — отговори Нелсън, наблюдавайки внимателно Тайръл.

— Тогава имаме дванайсет минути да научим — каза Хайторн, сядайки, изведнъж усетил че се поти… и че стаята е прохладна.