Робърт Лъдлъм - Ашкелон

— Съжалявам, просто се опитах да разсея една много напрегната ситуация.

— Ти си железен, Хенри. Задействай се, обади ми се и след това върви при жена си да си гукате… — Хайторн тресна телефона. Усещаше капчиците пот, които се бяха събрали на челото му. Сега какво? Трябваше да продължава да се движи! Трябваше да действа, не можеше да мисли за онова, за което не смееше да мисли. И все пак трябваше! Можеше да лъже другите, но не и себе си. Стига толкова. Саба, усамотения чичо, довереницата в Париж, уважителни причини, желания за любов. Само лъжи.

Доминик! Доминик Монтен беше Баярат!

Той щеше да я залови, или да бъде убит при опита си. Нищо на земята не можеше да го спре.

Тя го беше предала!

В Централното управление на полицията в Сан Хуан, в отдела за убийства, жената на убития авиодиспечер, някоя си Роуз Корнвал изпълни цяло представление за полицията на Пуерто Рико. Тя беше твърда и смела въпреки трагичната загуба, която я разтърсваше… Не, не, тя не можеше да помогне. Нейният любим съпруг нямал врагове, защото бил най-милият, най-любезният човек, на когото добрият Господ някога е давал живот. Попитайте пастора. Дългове? Не. Живеели добре, но винаги според бюджета си. Навици като хазарт в казиното? Рядко, и то само на машините за по двайсет долара. Наркотици? Никога. Той рядко взимал дори аспирин и намалил цигарите до една на ден след ядене. Защо са дошли от Чикаго в Пуерто Рико преди пет години? Тук имало много по-приятен стил на живот, климатът, плажовете, Дъждовната гора — те обичали да се разхождат с часове из нея. Нямало го ужасното напрежение на чикагското летище.

— Сега може ли да си отида? Искам да остана сама за малко, докато извикам нашия свещеник. Той е чудесен човек и ще уреди всичко.

Роуз Корнвал беше придружена от полицаи до Исла Верде, но тя не се обади на свещеника си. Вместо това позвъни на един телефон в Маягуез.

— Слушай, кучи сине, прикривах ви мръсотиите, а сега си искам своето.

Телефонът в апартамента на хотел „Сан Хуан“ иззвъня, докато Катерин Нелсън четеше във вестника за убийството на летището. Тя се пресегна бързо и вдигна слушалката.

— Да?

— Стивънс е, майоре. Искам да говоря с Хайторн. Предполагам, че е там, тъй като говорих с него преди час и половина.

— Да, той ме предупреди. Сега е под душа. И двамата са под душа, и сигурно ще останат дълго там. Това място мирише на порове.

— На какво…?

— Били са в публичен дом, капитане.

— Какво?

— Вие се повтаряте вече, сър?

— Изкарай го оттам! Той поиска спешно тази информация.

— Надявам се, че няма да го шокирам. Изчакайте, моля — Нелсън мина през спалнята на Хайторн и спря до вратата на банята. Там се поколеба, после я отвори, за да намери един гол Тайръл, бършещ се с голяма кърпа.

— Съжалявам, че досаждам, капитане. Вашингтон на телефона.

— Някога да си чула, че трябва да се чука?

— Не и когато душът е пуснат.

— О… забравих.

Загърнат в кърпата, Хайторн мина бързо покрай нея, запътен към телефона в спалнята.

— Какво откри, Хенри?

— За „Нептун“ почти нищо…

— Какво значи почти?

— Компютрите за южното полукълбо познават само един такъв. Преди години е имало някакъв Нептун в Аржентина, подготвял е генералски преврат там, но го научих само като слух за някакъв чужденец с такъв прякор, близък до силните на деня. Подобно е положението с Марс.

— Ингерсол?

— Чисто нов, Тай, но за Пуерто Рико си прав. Той лети до там три-четири пъти годишно, за да обслужва клиенти. Съвсем законно.

— Само дето той е клиентът — каза Хайторн.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма значение. Ами диспечерът Корнвал?

— Тук е малко по-интересно. Бил е ръководител на секция на летище О’Хара, умно момче, печелещо прилични пари, но не и богаташ. Все пак след малко ровене се разбра, че жена му е притежавала част от една стара чикагска месарница. Не е като Делмонико, но е една от най-популярните в този район на града, а тя, разбирай те — продала частта си за доста по-малко, отколкото е струвала, когато са се преместили в Пуерто Рико. Получавали са един приличен годишен доход от някакъв ресторант.

— Което повдига нов въпрос — прекъсна го Тайръл. — Откъде са взели пари да си купят дялове в ресторанта?

— Има още един въпрос, който е свързан с това — каза Стивънс. — Как може един авиодиспечер в Сан Хуан, където заплатата не може да се сравнява с тази в Чикаго, да си купи къща за шестстотин хиляди долара на брега на Исла Верде? От ресторанта едва ли би могъл да осигури и една трета от тези пари.