Робърт Лъдлъм - Самоличността на Борн

Постави ръката си върху дръжката, натисна я и отвори. Мрак, но не пълен. В далечния край на стаята имаше малък прозорец, закрит с черни транспаранти, но не изцяло. Виждаше се тънък лъч слънчева светлина, толкова тънък, че едвам се промъкваше дотам, където тъмнееше первазът. Тръгна към него, към тънкия лъч светлина.

Дращене! Дращене в мрака! Той се извърна, обезпокоен, че сетивата му погаждат такива номера. Но не беше номер! Във въздуха проблесна нещо с диамантен блясък, светлината се отрази в стомана.

Към лицето му се стрелна нож.

— Имам огромното желание да ви видя като труп, заради това, което направихте — каза Мари, гледайки Конклин в упор. — И това, че го осъзнавам, ме изпълва с ужас.

— Тогава няма какво да ви кажа — отвърна човекът от ЦРУ и закуцука през стаята към генерала. — Могли сте да вземете и други решения — и той, и вие.

— Така ли? А откъде трябваше да започне той? Когато онези хора се опитаха да го убият в Марсилия ли? На Рю Саразен. Или когато го преследваха в Цюрих? Или когато стреляха по него в Париж? И през цялото време той не знаеше нищо. Какво трябваше да направи?

— Да се покаже! Да се покаже, по дяволите!

— Нали го стори. И тогава вие пък се опитахте да го убиете.

— Били сте с него! Били сте там. Вие имате памет.

— Дори да предположим, че знаех при кого да отида, щяхте ли да ме изслушате?

Конклин отвърна на погледа й.

— Не знам — отговори и прекъсна контакта помежду им, като се обърна към Крофорд. — Какво става?

— От Вашингтон ще ми отговорят след десет минути.

— Но какво става?

— Не знам дали ще ти е толкова драго да го чуеш. Превишаване на правата на Бюрото, строго прилагане на законите на самоуправление. Трябва да се вземе решение.

— Исусе!

— Виж! — Военният внезапно се наведе и погледна през прозореца. — Фургонът си тръгва.

— Някой се е намесил — каза Конклин.

— Кой?

— Сега ще разбера. — Конклин закуцука към телефона, разрови някакви листа с набързо записани върху тях телефонни номера. Избра един и го набра. — Дайте ми Шумак, ако обичате… Шумак? Конклин е на телефона, от ЦРУ. От кого получихте нареждане?

Гласът на диспечера се чуваше почти в половината стая.

— Какво нареждане? Махайте ми се от главата! Ние сме се захванали с тази работа и ще я свършим! Честно казано, мисля, че сте един досадник…

Конклин тресна слушалката.

— Господи…о, господи! — Ръката му потрепери. Вдигна отново и избра друг номер — погледът му се премести на друго листче хартия. — Петросели. Рекламации — изкомандва. — Петросели ли е? Пак съм аз, Конклин.

— Прекъсна преди малко. Какво става?

— Сега не мога да ви обясня. Слушайте ме. Става въпрос за разпореждането на Агенцията. Кой го е подписал?

— Какво искате да кажете с това „кой го е подписал“? Шефът, който винаги ги подписва. Макгивърн.

Конклин побледня.

— Точно от това се страхувах — прошепна, докато връщаше бавно слушалката на мястото й. Обърна се към Крофорд, главата му трепереше, като заговори: — Нареждането за Всестранни услуги е било подписано от един, който се пенсионира преди две седмици.

— Карлос…

— О, боже! — изпищя Мари. — Онзи с платнищата и вървите! Наклонът на главата му, врата. Наклонен надясно. Това беше той! Винаги си държи главата отпусната надясно, когато го боли. Това беше Джейсън! Той влезе вътре.

Александър Конклин се извърна към прозореца и впери поглед в черната лакирана врата от другата страна на улицата. Тя беше затворена.

Ръката! Кожата… Тъмните очи в тънката ивица светлина. Карлос!

Борн отметна глава назад, но наточеното като бръснач острие на ножа поряза плътта под брадичката му и по ръката, която държеше ножа, потече кръв. Той изхвърли рязко десния си крак и уцели нападателя в коляното, а сетне се извъртя и удари с левия сгъвката на хълбока му. Карлос отскочи и острието отново проблесна в мрака, този път насочено право към стомаха му. Джейсън се изтласка от земята, кръстоса китките си и отблъсна ръката, продължение на дръжката на ножа. Сви пръстите си, вдигна рамене и притисна кървящия си врат, и стрелна диагонално ръката си. Ножът сряза якето му точно до гърдите, Борн изви ръката на Карлос, усука китката му и заби рамото си в тялото на убиеца. Той загуби равновесие, хвърли се встрани, но ръката му почти изскочи от ставата.

Джейсън чу ножа да пада на пода, хвърли се в посоката на звука и в същото време бръкна в колана си за пистолета. Беше под дрехата; метна се на пода, но не бе достатъчно бърз. В главата му се заби стоманен ток на обувка — в слепоочието му — и почти го повали в безсъзнание. Той се затъркаля, все по-бързо и по-бързо, докато накрая се удари в стената; подпря се на коляно и се изправи, опитвайки се да фокусира нещо през неясните движещи се в почти пълния мрак сенки. Тънкият лъч от прозореца за момент се затъмни от сянката на ръка; той се хвърли към нея, превръщайки собствените си ръце в скоби, а раменете и лактите в стенобойни оръдия. Сграбчи ръката и я огъна, пречупвайки китката. Писък изпълни стаята.