Робърт Лъдлъм: Самоличността на Борн

Алманах до Делта. Алманах до Делта! Напускайте, напускайте!

Никога. Не сега. Не на края. Каин вместо Карлос и Делта вместо Кани. Хвани Карлос. Убий Карлос.

Борн се надигна, гърбът му бе опрян в стената, ракетата в лявата ръка, смъртоносното оръжие в дясната. Скочи на изтривалката пред вратата, ритна дървената плоскост пред себе си, за да я отвори, и всички предмети по масите и полиците вътре в стаята се разхвърчаха из въздуха. Из дърветата. Спря; в тази тиха, елегантна и звукоизолирана стая нямаше никой. Нямаше никой на тази пътека в джунглата.

Обърна се и изтича обратно в коридора, надупчвайки стените с един дълъг откос. Никой.

Вратата в дъното на тесния тъмен коридор. Зад нея се намираше стаята, където се беше родил Каин. И където Каин щеше да умре, но не сам.

Държеше огъня си, след това премести ракетата и оръжието в дясната ръка и бръкна в джоба си за другата. Извади я и отново скъси фитила й, този път с няколко милиметра. Поднесе първата до нея; светлинното избухване бе толкова ярко, че очите го заболяха. Бавно и с мъчителни движения взе и двете ракети в лявата си ръка, след което се приближи залитайки към вратата. Беше леко открехната. Убиецът се приспособяваше, но когато погледна вратата, Джейсън инстинктивно разбра нещо за нея, което Карлос не можеше да знае. Тя беше част от миналото му, част от стаята, където се беше родил Каин. Пресегна се с дясната си ръка, стисна оръжието между мишницата и бедрото си и хвана дръжката.

Сега. Открехна я на десетина сантиметра и хвърли ракетите вътре. От пушката „Стерн“ последва продължителен откос и отекна в стаята и цялата къща. Пространството се изпълни със смъртоносни звуци, куршумите се забиха в стоманената облицовка на вратите.

Огънят спря, чу се последно прещракване на спусъка. Сега. Борн сложи пръст на спусъка, блъсна вратата с рамо, хвърли се вътре и започна да стреля на всички посоки, като в същото време се търкаляше по пода, описвайки кръгове. Някъде от стаята в отговор долетя стрелба. Джейсън обърна оръжието си към източника. От другия край на помещението в мрака се чу яростен рев; ведно с това Джейсън осъзна, че завесите са спуснати и от френските прозорци не нахлува светлина. Защо тогава беше толкова светло… някаква странна светлина, по-силна и от тази на ракетите? Тя надвиваше волята му, причиняваше експлозии в главата му и остра болка в слепоочията.

Екранът! Огромният екран беше изваден от гнездото си на тавана и сега лежеше на пода, а широката сребриста повърхност гореше с ослепителен леденостуден огън. Той се хвърли под голямата маса и потърси скривалище зад меден бар в ъгъла; надигна се и отново натисна спусъка — за последен път. Беше изстрелял и последния си куршум. Захвърли оръжието срещу фигурата в бели дрехи и с бял шал от коприна, шал, който се беше смъкнал и откриваше лицето.

Лицето! Познаваше го! Беше го виждал и преди! Къде… къде? Не беше ли в Марсилия? Да… не! Цюрих? Париж? Да и не! След това внезапно осъзна, че лицето в трептящата, ослепителна светлина в другия край на стаята беше известно на много хора, а не само на него. Но откъде? Откъде? На всичко отгоре хем му беше познато, хем не го познаваше! Но го познаваше. Знаеше името му, но не можеше да го открие в паметта си!

Надигна се иззад тежкия меден бар. Последваха изстрели, два… три, вторият куршум разкъса мускула на дясната му ръка. Той извади пистолета от колана си; бяха му останали три патрона. Единият трябваше да попадне в мишената Карлос. Трябваше да плати дълга си от Париж, да изпълни едно споразумение, а и любимата му щеше да живее далеч по-сигурно след смъртта на убиеца. Извади запалката от джоба си, щракна я и поднесе огъня към парче от завеса, спускаща се от тавана. Платът пламна; той го хвана, запокити го вдясно от себе си и се хвърли наляво. Карлос стреля в горящата топка, а в това време Джейсън коленичи и натисна два пъти спусъка.

Фигурата се олюля, но не падна. Вместо това се отмести и скочи като бяла пантера напред с протегната ръка. Какво правеше той? Джейсън разбра. Убиецът хвана ръба на огромния сребрист екран, откъсна го от рамката му и го захвърли към него с всичка сила.

Екранът се понесе към Джейсън, изпълни цялото му полезрение и измести всичко от съзнанието му. Той изкрещя, докато сребристият предмет се стоварваше отгоре му и внезапно се изплаши от него повече, отколкото от Карлос и от което и да е човешко същество на света. Екранът го обърка и го хвърли в ужас, разби съзнанието му на парчета; пред очите му пробягаха видения, в ушите му закрещяха гневни гласове. Вдигна пистолета си и стреля срещу заплахата. Докато протягаше ръка, за да отблъсне тежкия сребрист парцал, осъзна. Беше изстрелял и последния си патрон, и последния. А също като легендарния Каин, Карлос познаваше всяко едно оръжие на света — по вида и по звука; беше преброил и изстрелите.