Робърт Лъдлъм - Самоличността на Борн

— Какво?

— Не ме ли чу. Блокирай улицата! Извикай полицията, кажи им да блокират района наоколо!

— Чрез агенцията ли? Но това е работа на Вътрешния отдел.

— Тогава аз ще го направя. Чрез Пентагона, а ако трябва и чрез Върховния съд. Само стоим и сипем извинения наляво и надясно, а решението е пред очите ни! Ще разчистим улицата, ще я блокираме и ще докараме кола с високоговорител. Ще вкараме момичето в нея и ще й дадем мегафон! Да каже нещо, каквото и да е, ако иска да пищи с цяло гърло. Тя беше права. Той ще отиде при нея!

— Чуваш ли се какво говориш? — попита Конклин. — Веднага ще завалят въпроси. Вестници, телевизия, радио. Всичко ще излезе наяве. Публично.

— Това ми е пределно ясно — каза генералът. — Но също така ми е ясно какво ще направи тя с нас, ако този ад продължи. Така или иначе, е в състояние да го направи, независимо от резултата,, но аз лично предпочитам да спася живота на един човек, независимо че не го харесвам и не го одобрявам. Някога обаче го уважавах, а мисля, че сега го уважавам дори повече.

— Ами другия тогава? Ако Карлос наистина е там, така ти му отваряш вратите. Даваш му възможност да избяга.

— Ние не сме създали Карлос. Създадохме Каин и го низвергнахме. Отнехме му паметта и съзнанието. Дължим му го. Слез долу и вземи момичето. Аз ще се обадя по телефона.

Борн влезе в просторната библиотека, огряна от слънчевите лъчи. Те проникваха през широките, елегантни френски прозорци в другия й край. Отвъд тях бе градината, оградена с високи стени… всичко, което го заобикаляше, му причиняваше болка. Беше му познато и в същото време не го познаваше. Всички предмети бяха фрагменти от сънища — материални, които можеш да пипнеш, да почувстваш, да използваш — съвсем материални. Дълга маса, на която се е наливало уиски, кожени кресла, в които са седели и разговаряли хора, полици с книги и не само с книги, а и други тайни неща — които се появяваха при едно докосване на бутоните. Това беше стая, където се бе родила една легенда, легенда, преминала през Югоизточна Азия и избухнала в Европа.

Видя продълговатата крушка на лампата на тавана и мракът нахлу, последван от проблясващи образи върху екран и глас, който крещеше в ушите му.

Кой е този? Бързо. Много се забави! Вече си мъртъв? Къде се намира тази улица? Какво означава тя за теб? С кого се срещаш на нея?… Методи за убиване. Кои са твоите? Не!… Ти не си Делта, ти не си ти!… Ти си единствено това, което си тук, и в което си се превърнал тук!

— Ей! Кой си ти, по дяволите? — изкрещя този въпрос някакъв огромен и червендалест мъж, който седеше в кресло до вратата с папка на коленете. Джейсън беше минал покрай него.

— Ти ли си Дъган? — попита Борн.

— Аха.

— Шумак ме праща. Каза, че ти трябвал още един човек.

— За какво? Вече имам петима, а коридорите в това шибано място са толкова тесни, че едва се минава. Сега си тътрят задниците надолу-нагоре.

— Не знам. Шумак ме праща и това е. Каза ми да ти донеса и това. — Борн пусна платнищата и вървите на пода.

— Мърей ми праща нов боклук? Ето нещо наистина ново.

— Аз не…

— Знам, знам. Шумак те праща. Попитай Шумак.

— Няма как. Каза ми да ви предам, че отива на Шийпсхед. Щял да се върне следобед.

— Хубава работа, няма що. Отива на риба и оставя мръсната работа за мен… Ти си нов. Гледам, че си доста як, от бранша ли си?

— Аха.

— Ето, това му е хубавото на Мърей. Тъкмо ми трябваше някой по-як. Вече си имам двама умници и четирима бабанки.

— Оттук ли искате да почна? Мога да почна оттук.

— Не, глупако! Бабанките почват от най-горе, не си ли чувал? Това по-нататък, разбра ли?

— Аха, разбрах. — Джейсън се наведе да вземе платнищата и вървите.

— Остави тия боклуци, няма да ти трябват. Качвай се на най-горния етаж и почвай с единичните дървении. И не се претоварвай, щото не ща да си имам неприятности с профсъюзите.

Борн излезе от стаята, мина по коридора и се изкачи по тесните стълби на втория етаж. Като че ли някаква хипнотизираща сила, неподвластна на волята му, го привличаше. Привличаше го една друга стая високо в къщата от кафяв камък, стая, съчетала в себе си удобството на самотата и отчуждението на самотността. Площадката на най-горния етаж бе мрачна, не светеха никакви лампи и от никакъв прозорец не проникваше дневна светлина. Той стигна догоре и замръзна за момент в тишината. Коя стая беше? Имаше три врати, две от лявата страна на коридора и една от дясната. Тя беше; ето тук идваха мислите в мрака… спомени, които го измъчваха и му причиняваха болка. Слънце, смърдяща река и джунглата… свистящи машини в небето, спускащи се надолу с писък. О, господи, боли!