Робърт Лъдлъм - Самоличността на Борн

— Слез долу и му кажи, че тук има един сакат, който иска да го види.

Борн излезе от оказиона за дрехи на Трето Авеню и спря пред мръсната витрина, за да прецени това, на което бе заприличал. Щеше да свърши работа; всичко беше както трябва. Черната вълнена шапка слизаше до средата на челото му; измачканото и покрито с кръпки военно яке беше няколко размера по-голямо от необходимото; червената фланелена риза, широките панталони в цвят каки и тежките работни обувки с дебели гумени подметки и кръгли бомбета допълваха картината. Трябваше само да намери подходящата за облеклото походка. Походка на силен и тромав мъж, чието тяло е започнало да усеща влиянието на времето и физическото напрежение и чието съзнание възприема неизбежността на всекидневната тежка физическа работа и намира утеха и награда в кутията бира в края на изтощителния ден.

Щеше да открие тази походка; беше я използвал и преди. Някъде. Но преди да се разрови в представите си, трябваше да се обади по телефона; беше съзрял будка в началото на улицата, а вътре на металната полица имаше и завързан с верига захабен телефонен указател. Тръгна, краката му автоматично се сковаха, стъпалата оказваха върху тротоара по-голям натиск, ръцете лежаха тежко в джобовете, пръстите бяха леко разделени един от друг; изкривени от дългогодишна работа. Тъповатото изражение на лицето щеше да се появи по-късно. Не сега.

— Белкинс, Транспорт и складиране — обяви оператор някъде в Бронкс.

— Казвам се Джонсън — изрече Джейсън търпеливо, но любезно. — Боя се, че имам един малък проблем, но се надявам, че вие ще можете да ми помогнете.

— Ще се опитам, сър. За какво става въпрос?

— Тъкмо отивах в къщата на един мой приятел на Седемдесет и първа улица — той наскоро почина. Съжалявам, че го казвам, но исках да си взема нещо, което му бях дал на заем. Когато пристигнах там, видях, че вашият фургон е застанал отпред. Положението е много неприятно и аз мисля, че вашите хора могат да натоварят и моята собственост. Има ли там някой, с когото бих могъл да говоря?

— Можете да говорите с диспечера, сър.

— Бихте ли ми дали името му, ако обичате.

— Какво?

— Името му.

— Разбира се. Мърей. Мърей Шумак. Ще ви свържа.

Последваха две прещраквания и дълго жужене.

— Шумак.

— Мистър Шумак?

— Аз съм.

Борн повтори трогателната си история.

— Бих могъл, разбира се, да взема писмо от своя адвокат, но въпросният предмет няма никаква или почти никаква стойност…

— Какъв е той?

— Една въдица. Не е скъпа, но е с много хубава стара макара, от тези, които не заяждат през пет минути.

— А, да, разбирам ви. Аз ходя за риба на Шипшийд Бей. Вече не се правят макари като едновремешните. Май има нещо в сплавите.

— Изглежда сте прав, мистър Шумак. Знам в кой килер я държеше моя приятел.

— Боже, що за проблем, една въдица. Качете се горе и потърсете Дъган, той ръководи работата там. Кажете му, че съм ви разрешил лично да си я вземете, но ще трябва да се подпишете. Ако нещо се опъне, предайте му да излезе и да ми позвъни; там телефонът вече е изключен.

— Мистър Дъган, казахте. Много ви благодаря, мистър Шумак.

— Господи, тук днес е истинска лудница.

— Моля?

— Нищо. Някакъв нещастник ни казва да се махаме оттам. Работата нямало да избяга, надницата била сигурна. Представяте ли си?

Карлос. Да, Джейсън си представяше.

— Трудно ми е да си представя, мистър Шумак.

— Приятен риболов — каза човекът на Белкинс.

Борн тръгна по Седемнайсета улица на запад към Лексингтън Авеню. След три пресечки намери онова, което търсеше — магазин за стоки на Военноморските сили. Влезе.

Осем минути по-късно излезе с четири кафяви платнища и шест широки брезентови ленти с метални катарами. В джобовете на якето му имаше две обикновени сигнални ракети. Просто преди малко си лежаха на щанда в магазина и приличаха на нещо друго, като провокираха незапомнени образи от времето, когато значението и целта им са били ясни. Имаха и нещо общо с гнева. Той преметна всичко това през лявото си рамо и се запъти уморено към Седемдесет и първа. Хамелеонът се отправяше към джунглата, джунгла, гъста като тази в забравения Там Куан.

Беше 10,48, когато стигна до ъгъла на улицата с три платна, пазеща в себе си тайните на „Тредстоун Седемдесет и едно“. Той се връщаше към началото — неговото начало — и страхът, който изпитваше, не беше страх от физическа заплаха. Беше подготвен за това, всеки мускул, всеки нерв бяха готови; коленете и краката му, ръцете и лактите се бяха превърнали в оръжия, а очите — в сигнални системи, които щяха да подадат импулс за действие на тези оръжия. Корените на този страх се намираха много по-дълбоко. Всеки момент той щеше да влезе в мястото на раждането си и се страхуваше от това, което можеше да намери там — от това, което можеше да си спомни.