Робърт Лъдлъм - Самоличността на Борн

— Не мога да го позволя.

— Защо? Всичко останало, което сте сторили, е пълна глупост! И то без да гледате какво правите! Направете поне едно интелигентно нещо!

— Не мога. То би могло да разреши някои проблеми, с които вие не сте запозната, но аз не мога да го направя.

— Обяснете ми защо!

— Ако Делта е прав и Карлос е по петите му и е някъде на тази улица, рискът става прекалено голям. Карлос ви е виждал. Той ще ви убие.

— Мога да поема този риск.

— Аз не мога. Бих желал да мисля, че говоря от името на моето правителство, когато го казвам.

— Честно казано, не ви вярвам.

— Оставете това на други хора. Хайде да тръгваме, ако обичате.

— Администрацията на Всестранни услуги — изрече равнодушно телефонистът.

— Мистър Джей Петросели, моля — каза Александър Конклин с напрегнат глас, попивайки потта от челото си, докато стоеше до прозореца със слушалка в ръка. — По-бързо, ако обичате.

— Всички бързат… — измърмори телефонистът и думите му бяха последвани от жужене.

— Петросели. Отдел „Рекламации“.

— Какво правят вашите хора? — избухна човекът от ЦРУ, използвайки гласа си като оръжие.

Паузата от другата страна не продължи дълго.

— Точно в момента слушат някакъв тъпанар, който задава глупави въпроси.

— Добре тогава. Чуйте и по-нататък. Името ми е Конклин, Централно разузнавателно управление, ранг — четири нули. Предполагам знаете какво означава това?

— През последните десет години все не проумявам какво ми говорят хора като вас.

— Ще е по-хубаво, ако това го проумеете. Отне ми цял час, докато се свържа с диспечера на компанията за преместване на покъщнина тук в Ню Йорк. Той каза, че има нареждане, подписано от вас, да махне мебелите от къщата на Седемдесет и първа улица, на едно-четирийсет, по-точно.

— Ах, да, спомням си я. И какво за нея?

— Кой ви е дал нареждане? Това е наша територия. Миналата седмица махнахме оттам оборудването, но не сме — повтарям, не сме — нареждали там да се прави нещо друго.

— Чакайте малко — каза чиновникът. — Видях това нареждане. Искам да кажа, прочетох го, преди да го подпиша. Вашите хора ще ме уморят. Заповедта беше директно от Лангли, и то на спешна бланка.

— От кого в Лангли?

— Дайте ми минутка и ще ви кажа. В моята папка има копие, тя е тук на бюрото ми. — Шумоленето на хартията можеше да се чуе по телефона. То спря и Петросели се обади: — Ето го, Конклин. Иди да се разправяш с твоите хора от Административния контрол.

— Те не са знаели какво вършат. Отменете тази заповед. Обадете се на транспортната компания и им кажете да се махат! Веднага!

— Я се разкарай.

— Какво?

— Донесете писмено разпореждане тук на бюрото ми преди три часа днес следобед и може — само може — да спрат утре. И ще върнат всичко на мястото му.

— Ще върнат всичко ли?

— Точно така. Казвате ни да изнасяме и ние изнасяме. Казвате да го върнем, връщаме го. И ние като вас си имаме методи и процедури, към които се придържаме.

— Това оборудване — всичкото — е взето на заем! То не е било и не е операция на Агенцията.

— Защо ми се обаждате тогава? Какво общо имате вие с него?

— Нямам време да ви обяснявам. Просто кажете на онези хора да се махат. Обадете се в Ню Йорк и ги отзовете! Това са заповеди четири нули.

— Ако ще и сто и четири да са, все тая… Вижте, Конклин, и двамата знаем, че ще постигнете каквото искате само ако аз получа това, което ми е необходимо. Направете го както трябва. По официален път.

— Не мога да забърквам Агенцията!

— Мен също няма да ме забърквате.

— Тези хора трябва да се махнат оттам! Казвам ви… — Конклин млъкна, защото погледът му се прикова отсреща на улицата около кафявата къща и той се парализира. По бетонните стъпала се беше изкачил висок мъж в черно палто; обърна се и застана неподвижно пред отворената врата. Беше Крофорд. Какво правеше? Какво правеше той там? Беше си загубил ума; не беше с всичкия си! Там той представляваше неподвижна мишена; можеше да съсипе клопката!

— Конклин? Конклин?… — Гласът заглъхна, защото мъжът от ЦРУ затвори телефона.

Конклин се обърна към набития мъж, застанал на два метра от близкия прозорец. В огромната ръка на мъжа имаше пушка с телескопичен мерник. Алекс не знаеше името му, но не му и трябваше; беше патил достатъчно, за да не се занимава с подобни дреболии.

— Виждаш ли онзи там с черното палто, дето е застанал пред вратата? — попита.

— Виждам го. Но той не е онзи, когото търсим. Много е стар.