Робърт Лъдлъм - Самоличността на Борн

— Хей, мистър! — извика шофьорът през отворения прозорец.

Джейсън се наведе.

— Какво има?

— Просто исках да ви благодаря. Това е колкото…

Свистене. Над рамото му! Последвано от хъркане и писък. Борн се вгледа хипнотизирано в шофьора, в струйката кръв, която избликна над лявото му ухо. Човекът бе мъртъв, убит от куршум, предназначен за клиента му, изстрелян от прозорец някъде на тази улица.

Джейсън се хвърли на земята, извъртя се наляво и се затъркаля към тротоара. Чуха се още два бързи изстрела един след друг. Първият се заби в таксито, а вторият разрови асфалта. Беше абсурдно! Беше белязан още преди да започне схватката! Карлос бе тук! И бе заел позиция. Той или някой от хората му се бе настанил на високо място, прозорец или покрив, откъдето можеше да се наблюдава цялата улица. Но въпреки всичко мисълта за безогледен убиец, разположил се на прозорец или покрив, беше глупава; щеше да дойде полиция, улиците щяха да бъдат блокирани и дори обратната клопка щеше да се провали. А Карлос не бе глупак! Тук ставаше нещо, лишено от смисъл. Но Борн нямаше време за догадки; трябваше да се измъкне от клопката… от обратната клопка. Трябваше да се добере до онзи телефон. Карлос беше тук! Пред вратата на „Тредстоун“! Беше го докарал след себе си. Наистина го бе докарал! И доказателството беше налице!

Изправи се на крака и хукна, криволичейки между минувачите. Стигна до ъгъла и зави надясно. Телефонната кабина беше на пет метра от него, но и тя представляваше мишена. Не можеше да я използва.

Точно от другата страна на улицата имаше ресторант, а над входа му — правоъгълен знак. Телефон. Борн слезе от тротоара и пак хукна, промъквайки се между минаващите коли. Всяка от тях можеше да свърши това, което Карлос искаше да направи лично. И това беше невероятна ирония на съдбата.

— Централното разузнавателно управление, сър, е преди всичко организация за установяване на факти — каза надменно мъжът от другата страна на линията. — Онова, което току-що описахте, почти не се среща в работата ни и честно казано, ми прилича на смесица от филми и писания на лошо информирани писатели.

— По дяволите, изслушайте ме! — каза Джейсън, слагайки ръката си около микрофона на телефона в ресторанта. — Само ми кажете къде е Конклин. Спешно е!

— От канцеларията му вече ви казаха, сър. Мистър Конклин излезе вчера следобед и очакваме да се върне чак в края на седмицата. Щом твърдите, че познавате мистър Конклин, значи ви е известен неговия недъг, получен при изпълнение на служебен дълг. Той доста често ходи на физиотерапия…

— Ще престанете ли! Видях го в Париж — извън Париж преди две нощи. Долетя от Вашингтон, за да се срещне с мен.

— Колкото до това — прекъсна го онзи от Лангли, — ние проверихме преди да ви свържат с кабинета. Според нашите записи, мистър Конклин не е напускал страната от година насам.

— Значи не е записано. Той беше там! Вие искате парола — каза Борн отчаяно. — Аз не я знам. Но някой, който работи с Конклин, ще познае думите: „Медуза“, Делта, Каин… „Тредстоун“! Трябва някой да ги познае!

— Никой не ги е чувал. Вече ви казах.

— Не може никой да не ги е чувал. Повярвайте ми!

— Съжалявам. Аз наистина…

— Не затваряйте! — Имаше и друг начин — не му се искаше да го използва, но не му оставаше нищо друго. — Преди пет-шест минути слязох от такси на Седемдесет и първа улица. Забелязаха ме и някой се опита да ме очисти.

— Да ви… очисти ли?

— Да. Разговарях с шофьора и се наведох, за да го чуя. Това ми спаси живота, но шофьорът е мъртъв от куршум в слепоочието. Това е истина и аз знам, че имате начин да я проверите. Там сигурно вече има поне пет полицейски коли. Проверете. Най-смисленият съвет, който мога да ви дам.

От Вашингтон замълчаха за миг.

— Понеже попитахте за мистър Конклин — или поне използвахте името му — ще ви послушам. Къде мога да се свържа с вас?

— Ще чакам. Обаждам се с международна кредитна карта. Френска, на името на Шамбо.

— Шамбо? Не казахте ли…

— Ако обичате.

— Ей сега.

Изчакването беше непоносимо, а някакъв човек отвън с монети в ръка го гледаше в упор и го караше да се чувства още по-зле. След минута човекът от Лангли се върна на телефона и разбирането в гласа му беше заменено от раздразнение.

— Мисля, че разговорът приключи, мистър Борн или Шамбо, или там както се казвате. Свързахме се с полицията в Ню Йорк; инцидент като описаният от вас не е ставал на Седемдесет и първа улица. А вие бяхте прав. Наистина имаме начин да проверим. Предупреждавам ви, че за обаждания от този сорт законът е предвидил съответно наказание. Приятен ден, сър.