Робърт Лъдлъм - Самоличността на Борн

— Откъде оттам! Да не би да искате да ми кажете, че знаете точно къде ще бъде той?

— Да!

— Откъде?

— Защото той не би отишъл никъде другаде.

— А точното време? — попита недоверчиво директорът. — И него ли знаете?

— Да. Днес. Това е датата на собствената му екзекуция.

От радиото в колата, издаващо тенекиен звук, се разнесе рок-музика и дългокосият шофьор на таксито шляпна с ръка волана и помръдна челюстта си в такт с музиката. Колата наближи източния край на Седемдесет и първа улица и заседна в колоната от коли в началото на Ийст Ривър Драйв. От време на време някой шофьор изпускаше нервите си и двигателите изръмжаваха на място, а колите се втурваха напред само за да спрат в следващия момент на сантиметри от броните на тези пред тях. Беше 8,45 сутринта и както обикновено се беше получило задръстване.

Борн се намести в ъгъла на задната седалка и се загледа в трилентовата улица изпод периферията на шапката си и през тъмните стъкла на слънчевите си очила. Знаеше, че е бил тук и преди; следите в съзнанието му още стояха. Беше минавал по този тротоар, беше виждал входовете на къщите и витрините на магазините и стените, покрити с бръшлян — които изглеждаха необичайно на общия фон на града, но напълно прилягаха на тази улица. Беше се заглеждал и преди и беше се възхищавал и преди на градините по покривите, оприличавайки ги с красивата градина в една къща, която се намираше на няколко пресечки оттук по посока на парка. Тази градина бе зад двойка елегантни френски прозорци, разположени в другия край на просторна… многофункционална… стая. Стаята беше във вътрешността на висока и просторна сграда от дялан кафяв камък, редица прозорци с армирани стъкла, издигащи се три етажа над тротоара. Прозорци, изработени от дебело стъкло, което отразяваше светлината отвън и отвътре с пурпурни и сини отблясъци. Антично стъкло, май че орнаментирано… бронирано. Къща от кафяв камък с масивно вътрешно стълбище. Стъпалата бяха особени, необикновени, всяко едно имаше черни кръстосани ръбове, които се подаваха от повърхността му и предпазваха този, който слиза, от подхлъзване при сняг и поледица… а тежестта на човека, който стъпваше по тях, задействаше електронните уреди вътре.

Джейсън познаваше тази къща и знаеше, че се приближават към нея. Ехото в гърдите му набра сила, щом навлязоха в пресечката. Щеше да я види всеки момент и докато хващаше с едната си ръка китката на другата, разбра защо Парк Монсо беше породила такива образи в съзнанието му. Онази малка част от Париж беше неимоверно сходна с този квартал на Ийст Сайд. С изключение на някоя разхвърляна веранда или зле прикрита белосана фасада двете улици можеха да бъдат сбъркани една с друга.

Замисли се за Андре Вилие. Беше написал всичко, което си спомняше, откакто се сдоби с памет. Написа го на страниците на бележник, купен набързо на летище Орли. От първия миг, когато оживелият, надупчен от куршуми мъж отвори очи във влажната полутъмна стая в Ил дю Пор Ноар през ужасяващите разкрития в Марсилия, Цюрих и Париж — най-вече Париж, където върху раменете му се беше стоварил целият спектър в ореола на наемния убиец и където се оказа, че сам притежава опита на професионален убиец. По всички стандарти това беше признание, което го обричаше — с това, на което не даваше обяснение, и с това, на което даваше. Но беше самата истина, такава, каквато я знаеше и би могла да смъкне отговорността от него с много по-голям успех след смъртта му, отколкото преди това. Не би отишла по грешно предназначение в ръцете на Андре Вилие, той щеше да се погрижи и за Мари Сен-Жак. Това, че го знаеше, му даваше необходимата свобода. В момента. Беше запечатал изписаните страници в един плик, адресиран до Парк Монсо, и го беше пуснал от летище Кенеди. Когато писмото пристигнеше в Париж, той щеше да е мъртъв или жив; щеше да убие Карлос или Карлос да убие него. Някъде на тази улица — толкова подобна на другата на хиляди километри оттук — един човек с рамене, носещи се плавно над широкия гръден кош, щеше да се впусне след него. Беше единственото, в което бе абсолютно сигурен; и той би направил същото. Някъде на тази улица…

Ето я! Беше тук, утринното слънце обливаше с лъчите си черната лакирана врата и лъскавия месинг, светлината му минаваше през дебелите армирани стъкла, наредени в широката редица блестящо синьо и пурпурно, подчертаващи красотата на орнаментите, но не и способността им да издържат на куршуми от мощни пушки и пистолети с голям калибър. Той беше тук и по неизвестни причини — чувство, което не можа да определи — очите му се насълзиха, а гърлото му се сви. Имаше невероятното чувство, че се е върнал на място, което представляваше част от него, така както и тялото му или остатъците от съзнанието му. Не дом, не изпитваше чувство за уют и спокойствие, гледайки тази елегантна къща в Ийст Сайд. А друго, което нарастваше неудържимо в него — на завръщане. Намираше се в началото на раждането и заминаването си, черна нощ и експлозивна зора. С него ставаше нещо; той стисна по-силно китката си, опитвайки се отчаяно да възпре почти неконтролируемия импулс да изскочи от таксито и да се втурне към тази величествена сграда от дялан камък и тъмносиньо стъкло. Искаше да изтича нагоре по стълбите и да заудря с юмрук по тежката черна врата.