Робърт Лъдлъм - Загадката Халидон

Бяха долетели от откритите тревни пространства направо в Порт Антонио. Стана така, защото Сам Тъкър беше успял да вдигне Робърт Ханли, като се свърза с него по радиото от самолета, и Ханли беше предал своите инструкции под формата на заповеди, без коментар. Приземиха се на малкото летище „Сам Джоунс“ в 2.35 след полунощ. Една лимузина, изпратена от „Трайдънт Вилас“ ги чакаше.

А също и Робърт Ханли. В момента, в който Сам Тъкър се показа от самолета, Ханли му стисна ръката, след което продължи да го удря приятелски с юмрук по лицето. После се наведе и сграбчи Сам, вдигна го от земята; посрещането му беше повече от сърдечно, но той обясни, през сдържан гняв, че последните няколко седмици са му причинили ненужно напрежение и тревога, за което очевидно виновникът беше Сам Тъкър.

Двамата твърде млади по дух стари разбойници пиха цялата нощ след това в бара на хотел „Трайдънт Вилас“. Младият управител Тимъти Даръл се предаде в 5.10 сутринта, освободи бармана и даде ключовете на Ханли и Сам. Даръл не можеше да знае, че в най-буквалния смисъл на думата последните стратегии на „Дънстоун Лимитид“ бяха изковани в „Трайдънт“, онази седмица, когато непознати от целия свят се бяха събрали тук. Непознати и не съвсем непознати… вече само неприятни спомени.

Чарлз Уайтхол тръгна заедно с Лорънс, революционера. Двамата чернокожи мъже се сбогуваха с тях на летището; всеки трябваше да обиколи разни места, да свърши определени неща, да се видя с хората си. Нямаше въпроси, защото нямаше да има и отговори. Това беше ясно.

Щяха да се разделят бързо.

Но те се бяха свързали и имаха общ език; вероятно това беше всичко, което можеше да се желае на този етап.

Алисън и МакОлиф бяха отведени в най-отдалечената вила на океанското крайбрежие. Тя превърза ръката му и проми раните на лицето му. Накарала го бе почти цял час да се кисне в гореща вода, традиционната английска вана.

Намираха се във Вила Двайста.

Бяха спали в прегръдките си почти до обяд.

Сега, малко след един часа, седяха сами на масата — за Алекзандър имаше оставена бележка от Сам Тъкър. Сам и Робърт Ханли бяха отлетели до Монтего да се видят с някакъв адвокат. Уреждаха бъдещото си съдружничество.

„Бог да помага на острова“ , мислеше си МакОлиф.

В 2.30 Алисън докосна ръката му и посочи с глава към алабастровия портик отвъд моравата. По мраморните стъпала приближаваха двама мъже — единият черен, другият бял, облечени в изрядни делови костюми.

Р. С. Холкрофт и Даниел, Старейшината на Съвета за Племето на Акуаба, скрито високо в планинската верига Флагстав.

— Ще бъдем кратки — каза Холкрофт, докато сядаше на стола, посочен му от Алекзандър. — Госпожо Бут, аз съм главнокомандващият Холкрофт.

— Сигурна бях, че сте Вие — каза Алисън, гласът й беше топъл, но усмивката й — ледена.

— Мога ли да Ви представя… моя колега — господин Даниел, ямайски вътрешни служби. Доколкото знам, Вие вече сте се срещали с него, МакОлиф?

— Така е.

Даниел кимна любезно и седна. Той погледна към Алекс и искрено каза.

— За много неща трябва да Ви изкажа благодарностите си. Всичко свърши благополучно.

— А какво стана с Малкълм?

Тъга премина за кратко през очите на Даниел.

— Съжалявам.

— Аз също — каза МакОлиф. — Той ни спаси живота.

— Това му беше работата — отвърна Старейшината на Халидон.

— Мога ли да предположа — прекъсна ги любезно Холкрофт, — че госпожа Бут е осведомена, за всичко… станало до сега.

— Със сигурност можете да предположите това, главнокомандващ Холкрофт — отговори му самата Алисън.

— Много добре тогава.

Британският агент бръкна в джоба си, извади оттам жълта бланка, от ония, които се използват за телеграми, и я подаде на Алекзандър. Това беше потвърждение за влог от лондонската „Бърклис Банк“. Сумата от 660 000 щ.д. била преведена по сметката на А. Т. МакОлиф, Клон Манхатън, Ню Йорк. По нататък беше приложен документ за отпускане на кредит, в който се казваше, че А. Т. МакОлиф ще бъде освободен от всички данъци и такси върху постъплението, ако надлежно попълни необходимите формуляри, одобрени от Финансовото министерство на САЩ, отдел „Вътрешни приходи“.

Алекс прочете телеграмата два пъти и се учуди на собственото си безразличие. Той я подаде на Алисън. Тя започна да я чете, но не я довърши. Само вдигна чашата с чинийката, от които до преди малко пиеше МакОлиф, и я сложи под тях.

Тя не пророни и дума.

— Сметката ни е уредена, МакОлиф.