Робърт Лъдлъм - Загадката Халидон

Но все още Сам Тъкър не бе го пуснал.

— Един от тях направи обход и ни сгащи на брега. Сгащи мен на брега… Маркъс скочи между нас и посрещна огъня с тялото си. Той уби кучия син; той продължаваше да върви срещу него. Право срещу пушката му.

Тъкър положи тялото в калта на речния бряг.

МакОлиф мислеше. Бяха останали четирима мъже, четирима убийци от отбора на „Дънстоун“.

Те бяха петима. Но Алисън не би могла да се брои сега.

Те също бяха четирима.

Убийци.

Четири. Аравакската четворка. Пътуването към смъртта.

Алекс почувства ръцете на момичето върху раменете си, лицето й притиснато към гърба му в лунната светлина.

Откритите тревни пространства.

Спасението беше в откритите тревни пространства и двата самолета, които можеха да ги изведат извън Кок Пит.

А Маркъс им бе подсказал достатъчно ясно, че няма друг път, на който може да се разчита, освен тясната, криволичеща пътека в джунглата — опасна сама по себе си.

Пътеката беше завардена източно от реката, от далечния десен край на лагерната просека. Щеше да бъде наблюдавана. Изменниците на MI5 бяха опитни агенти. Излазът беше един от приоритетите; единственият възможен изход беше под дулата на автоматичните им пушки.

По-нататък убийците на „Дънстоун“ знаеха, че плячката им е надолу по течението. Можеха и да опитат, но беше малко вероятно да оставят скритата пътека неохраняема.

Но те би трябвало да се разделят. Не можеха да си играят с неизвестното, да рискуват хората от експедицията да се промъкнат, да пробият мрежата.

Това беше предположението, което доведе МакОлиф и Сам Тъкър до приемане на стратегията. Един от вариантите на смъртоносната игра, предложена от Лорънс и Чарлз Уайтхол. Алекзандър щеше да остане с Алисън. Останалите ще излязат. По отделно. И ще намерят врага.

Безкрайно просто, убий или ще бъдеш убит.

Лорънс потопи огромното си тяло в черните води. Той прегърна брега и после запори водата бавно срещу течението. Пистолетът му едва се подаваше над повърхността, дългият му нож — изваден от кожената кания и втъкнат в колана му — можеше да бъде лесно и бързо доставен.

Сега луната светеше по-ярко. Дъждовните облаци се бяха разпръснали. Извисяващата се джунгла препречваше, но не можеше да блокира пътя на лунната светлина. Течението на реката беше постоянно; нестихващи, малки водовъртежи се образуваха около десетки нападали клонки и подаващи се отгоре скали, а върховете на последните блестяха в тапицерията си от мъх и сплетени зелени водорасли.

Лорънс спря; той се потопи по-дълбоко във водата, като задържаше дъха си, над повърхността останаха само очите му. По диагонала през тясното разклонение на реката един правеше точно същото, но без предварителното знание, което Лорънс вече имаше.

Нагазил до кръста във водата, мъжът държеше пред и над себе си една пушка, която заплашваше със смърт. Той крачеше широко, запазваше равновесие, като се хващаше за надвисналия над речния бряг листак. Очите му бяха вперени право напред.

Само след секунди мъжът щеше да бъде срещу него.

Лорънс постави пистолета си в легло от папратови листа. После посегна надолу и издърпа дългия нож от колана си.

Той се потопи под повърхността и заплува отдолу.

Сам Тъкър пропълзя през гребена над речния бряг и се претърколи в подножието на една сейба. Тежестта на тялото му събори една свободно висяща лоза; тя падна през гърдите му като извиваща се змия и му изкара акъла.

Сега той се намираше на север от лагера, след като беше направил един широк полукръг на запад, на левия бряг на реката. Основанията му бяха прости, той се надяваше обаче да не са прекалено прости. Патрулът на „Дънстоун“ щеше да се концентрира надолу по течението; пътеката беше на изток от сечището. Те щяха да я охраняват, в очакване на всеки, който би тръгнал да я търси, да се появи отдолу, а не над известната за това точка.

Тъкър опря рамене на ствола на сейбата и се изправи до седнало положение. Той разхлаби ремъка на пушката си, вдигна оръжието и го преметна през глава на гърба си. После отново стегна ремъка. Стрелбата с пушката беше немислима, тя трябваше да се задейства само в краен случай, тъй като използването й означаваше — при това твърде вероятно — смърт и за този, който я използва.

Това не беше немислимо, мислеше Сам, но със сигурност изискваше и доста голяма доза предварително самоубеждаване.

Той се претърколи пак до легнало положение и продължи своето пътуване подобно на влечуго през сплетения лабиринт на нискослойната тропическа растителност.