Робърт Лъдлъм - Загадката Халидон

Чу мъжа преди още да го види. Звукът беше особен, човешки, внимателен звук, който каза на Сам, че врагът му беше предпазлив, не от тези, отдаващи се лесно на паниката. Един мъж, който по някакъв начин чувстваше, че постът му го бе извел извън областта на непосредствената атака — най-отдалеченият от мястото на разпрата патрул.

Мъжът подсмръкна два пъти. Запушена ноздра или ноздри, причиняваха временно задръстване и проходът на въздуха предпазливо беше прочистен. И притокът му предпазливо възстановен.

Достатъчно.

Сам съсредоточи поглед по посока на звука. Очите му на петдесет и кусур години се напрегнаха, уморени от липсата на сън и взирането нощи наред в тропическата тъмнина. Но той знаеше, че те още вярно му служеха.

Мъжът се бе навел под една гигантска папрат, пушката беше между краката му с опрян в земята приклад. Зад него, Тъкър можеше да види на лунната светлина очертанията на навеса в далечния ляв край на просеката. Всеки, който би минал през лагера би попаднал на огневата линия.

Папратите изискваха нож. Едно острие, ако не попадне в необходимото място, би дало възможност на жертвата да скочи, да викне. Папратите прикриваха гърба на мъжа твърде добре. Беше възможно, но неудобно.

Имаше по-добър начин. Сам си спомни за лозата, която беше паднала от стъблото на дървото сейба.

Той бръкна в джоба си и извади намотка за обикновена азимутна линия. Тънката стоманена жица в найлонова обвивка, винаги под ръка за толкова много неща…

Запълзя тихо към гигантския клон с миниатюрни листи.

Врагът му подсмръкна отново.

Сантиметър по сантиметър Сам се изправи зад папратта. Точно пред него, вече без препятствия помежду им, се открояваше силуетът на врага и главата на мъжа.

Сам Тъкър бавно разтвори своите изкривени силни ръце. Те бяха свързани чрез тънката стоманена жица в найлонова обвивка.

Чарлз Уайтхол беше бесен. Искаше му се да използва реката; това беше най-бързият път, много по-директен, отколкото мъчително бавното разплитане, което беше необходимо за придвижване в храстите. Но се стигна до заключението, че след като Лорънс е бил на пост в реката, той я познава по-добре. Така реката остана на него.

Уайтхол погледна радиевия брояч на часовника си; трябваше да изминат още дванадесет минути преди първия сигнал. Ако имаше такъв.

Прости сигнали.

Тишината значеше точно това. Нищо. Късият, имитиран, гърлен писък на дива свиня означаваше успех. Един убит.

Ако писъците бяха два, двама убити. Просто.

Ако му бяха оставили реката, Чарлз беше убеден, че първият вик би бил негов. Поне един.

Вместо това трябваше да покрие югозападната част, най-малко вероятния от трите маршрута за осъществяване на контакт. Беше ужасна загуба. Един старец, авторитетен, находчив, но твърде уморен и едно бавно, неумело момче от хълмовете, вероятно не без потенциал, но все още неориентиран, тромав гигант.

Ужасна загуба! Вбесяващо.

И все пак не толкова вбесяващо, колкото острата, твърда стомана, която изведнъж се оказа в контакт с основата на черепа му и думите, които последваха, прошепнати грубо като заповед:

— Я си отвориш устата, я съм ти пръснал черепа, мъжки!

Беше заловен! Гневът му го разконцентрира. Глупаво.

Но този, който го залови, не беше стрелял. Той не по малко от него се страхуваше от тревогата, която стрелбата би вдигнала. Мъжът продължи да притиска болезнено дулото в главата на Чарлз, бутайки го на дясно, встрани от предполагаемата линия на похода на Уайтхол. Очевидно искаше да го разпита, да разбере къде се намират останалите.

Глупаво.

„Освобождаване-залавянето“ беше проста маневра, изискваща единствено твърда повърхност зад гърба на жертвата, за да се осъществи екзекуцията.

И наистина, това си беше екзекуция.

При удара жертвата трябваше да се удари в нещо и да отскочи, а не да пропадне в празно пространство или да потъне в еластична мека преграда. Най-важното беше ударът; иначе спусъкът на пушката би бил задействан. Това беше моментът на пресметнатия риск — нищо не беше съвършено — но в ответното движение на оръжието към жертвата щеше да има една частичка от секундата, в която с него щеше да бъде замахнато напряко по диагонала и тогава то можеше да бъде изтръгнато от ръцете на преследвача.

Оптималният вариант беше ударът и ответното замахване да съвпаднат.

Всичко това беше ясно показано в учебниците по източни бойни изкуства.

Уайтхол можа да различи, че вляво от тях, напреде им, рязко започваше възвишението на един хълм сред останалата тъмнина на джунглата. Една от ония внезапни издатини в земята, които се срещаха толкова често в Кок Пит. В подножието на хълма имаше голям каменен къс, който отразяваше струящата лунна светлина, процеждаща се през дърветата.