Робърт Лъдлъм - Загадката Халидон

Това би било достатъчно, всъщност, повече от достатъчно.

Той се препъна, съвсем леко, все едно, че кракът му беше попаднал в кривината на оголен корен. Почувства бодването на дулото на пушката. Сега беше моментът.

Замахна назад с глава към стоманата и я избута надясно, хващайки цевта с двете си ръце и издърпвайки я напред. Когато жертвата се удари в камъка, той завъртя оръжието настрани и го изтръгна от хватката на мъжа.

Докато мъжът примигваше на лунната светлина, Чарлз Уайтхол разтвори и стегна по три пръста на двете си ръце и завърши атаката си с изключителна скорост и контрол. Двете ръце се превърнаха в траектории — едната към дясното око, другата — към меката плът под гърлото.

МакОлиф даде пистолета си на Алисън. Той остана потресен, като видя с какъв професионализъм тя провери пълнителя: как го освободи от затвора, натискайки пружината и как после го натика обратно с един-единствен удар на дланта; този удар би бил достоен за прословутите Бони и Клайд. Тя му се беше усмихнала и отбеляза факта, че оръжието е престояло във вода.

Оставаха още осем минути. Две единици от по четири — мисълта не беше успокоителна.

Той се чудеше дали щеше да има кратки изкряквания в нощта. Или премерената тишина щеше да обозначи продължаването на кошмара.

Щяха ли да бъдат достатъчно добри? Достатъчно бързи? Щяха ли да бъдат винаги нащрек?

— Алекс! — Алисън сграбчи ръката му, шепнеше тихо, но с цялата си напрегнатост. Тя го придърпа надолу и посочи към гората на запад.

Лъч светлина премига. Два пъти.

Някой беше неприятно изненадан във високата растителност или може би някакво нещо. Чу се пърхане на криле и кратки, повтарящи се изцвърчавания, които спряха толкова рязко, колкото бяха и започнали.

Светлината се появи пак, за не повече от секунда, и след това отново настана тъмнина.

Нашественикът беше може би на около тридесет ярда от тях. Трудно беше да се прецени в гъстотата наоколо. Но това беше предоставяне на възможност. И ако Алекзандър Таркуин МакОлиф беше научил нещо през последните седмици на кошмарна лудост, то беше да приема предоставените му възможности без много-много да се замисля.

Той придърпа Алисън към себе си и прошепна инструкциите си в ухото й. После я пусна и заопипва земята около себе си, търсеше онова, което знаеше, че ще намери там. Петнадесет минути по-късно тихо се катереше по стъблото на едно дърво сейба, пушката беше преметната през гърба му, ръцете му преценяваха стабилността на ниските клони и той чувстваше създаващата дискомфорт допълнителна тежест на предмета в куртката му, до колана.

Заел вече позиция, той подраска два пъти по кората на дървото.

Отдолу Алисън изсвири — едно съвсем човешко изсвирване, резките ноти на сигналното чуруликане. После тя светна фенерчето си точно за секунда, изгаси го и се втурна да бяга далеч от досегашната си позиция.

След по-малко от минута фигурата вече беше под дървото — изгърбена, с вдигната напред пушка, готова да убива.

МакОлиф се хвърли надолу от клона на сейбата — ръката му описа бърза, точна дъга и стовари острия ръб на камъка върху темето на нашественика.

Минутната стрелка на часовника достигна цифрата дванадесет; секундарната — върху единицата. Беше време.

Първият вик дойде откъм реката. Съвършен вик, писъкът на дива свиня.

Вторият дойде от югозапад, от доста голямо разстояние, но също толкова съвършен, отекна в джунглата.

Третият дойде откъм север, малко по-гърлен, изобщо не толкова перфектен, но достатъчно добър за момента. Съобщението беше ясно.

МакОлиф погледна към Алисън, нейните ясни, удивително ясни очи бяха станали дори още посини на светлината на карибската луна.

Той вдигна пушката във въздуха и разтърси покоя на нощта със серия изстрели. Може пък пилотът на гангстерите горе в откритите тревни пространства да се захили тихо, доволен. Може пък един от заблудените куршуми да намери пътя си и до неговата глава.

Това нямаше значение.

Единственото значещо нещо беше, че те успяха. В края на краищата се оказаха достатъчно добри.

Той притегли Алисън в прегръдките си и закрещя от радост към тъмнината над тях. Не звучеше много като дива свиня, но и това вече нямаше значение.

Бяха седнали на маса върху огромна платформа на ръба на басейн е неправилна форма, с изглед към кораловите колонии и сините води отвъд тях; Сблъсъкът между вълни и скали завършваше с каскадни дъги от бели пръски, политащи напред и нагоре, докато заливаха грапавите цепнатини.