Робърт Лъдлъм - Загадката Халидон

Чернокожият посочи с лявата си ръка нагоре по склона и същевременно вдигна дясната към устата си. От устните му се разнесе дискантово изсвирване. Зов на птица, прилеп или бухал… Нямаше никаква разлика. Съшият звук долетя от върха на речния бряг, отвъд джунглата.

— Върви нагоре, мъжки. Аз ще чакам тук — каза Лорънс.

МакОлиф никога нямаше да разбере дали заради паниката на момента или защото думите му отразяваха истината, така както я виждаше, но той сграбчи черния революционер за рамото и го блъсна напред.

— Няма да има повече заповеди. Ти не знаеш какво е там отзад. Аз обаче знам! Разкарай задника си оттук! Веднага!

Продължителен преграден огън се чу откъм реката.

Лорънс примига. Той примига на лунната светлина, която обливаше речния бряг на това малко разклонение на Марта Брей.

— О’кей, мъжки! Стига бутал!

Те пропълзяха до върха на склона и тръгнаха през гъстата растителност.

Една фигура идваше към тях, един по-тъмен, летящ предмет, появил се от черната празнота. Това беше Алисън. Лорънс се присегна назад към МакОлиф и взе фенерчето от ръката му. Един жест на безкрайно разбиране.

Тя налетя в прегръдките му. Светът… вселената спря за момент своята лудост и настъпи тишина. И мир. И успокоение. Но само за момент.

Нямаше време за мисъл. Нито за разсъждения.

Или за думи.

Никой не проговори.

Те се държаха в прегръдките си и после се погледнаха в мътната светлина на новата луна в онова изолирано място, което беше само тяхно на бреговете на Марта Брей.

В един ужасен момент на насилие.

И саможертва.

Чарлз Уайтхол се намеси. Това си му беше стилът на Чарли „Господина“. Той се приближи, сафари-костюмът му бе все така намачкан, лицето му — неподвижна маска, очите — пронизващи.

— Лорънс и аз се бяхме разбрали той да остане долу при реката. Защо сте променили това?

— Изкара ми акъла, бе, Чарли…

— Вие ме отегчихте, МакОлиф! — отвърна Уайтхол. — Там на реката се стреля!

— Аз идвам точно от там, черни кучи сине! — Господи, защо трябваше да го казва? — И ти скоро ще научиш на собствен гръб в какво се състои проблемът. Разбра ли?

Уайтхол се ухили.

— Кажи ми го ти… белчо.

Алисън издърпа ръцете си от МакОлиф и ги погледна и двамата.

— Престанете!

— Съжалявам — каза бързо Алекс.

— А аз — не — отвърна Уайтхол. — Дошъл е моментът на истината. Не разбирате ли, госпожице Алисън?

Тогава се намесиха ръцете на Лорънс. Те докоснаха двамата мъже и гласът му беше глас на едно хвърлящо мълнии дете-мъж.

— Нито един от двамата, стига, мъжки! МакОлиф, мъжки, кажи какво знаеш! Веднага!

Алекзандър разказа. Той говореше за откритите тревни пространства, за самолета — един самолет, не този на Халидон — за гангстерския пилот с червен врат, който беше докарал шестима мъже в Кок Пит, за да избият експедицията, за кроса до лагера, за насилствената среща в джунглата, която беше завършила със смърт в оня малък, покрит с кал участък. И накрая, за онези минути от преди малко, когато планинският водач, наречен Маркъс им беше спасил живота, като чу вика в тропическия храсталак.

— Петима мъже, човече — каза Лорънс, прекъснат от нов залп стрелба, по-насам сега, но все още в близката далечина на север. Той се обърна към Чарлз Уайтхол. — Колко искаш, фашисте?

— Кажи ми цифра, аграр такъв.

— По дяволите! — изкрещя МакОлиф. — Престанете с това. Вашите игри повече не се броят.

— Ти не разбираш — каза Уайтхол. — Това е единственото нещо, което се брои. Ние сме подготвени и сме жизнеспособни съперници. Нали това са образите, създавани от белетристиката? Един срещу един, а победителят определя политиката?

„…Харизматичните лидери не са редови войници… Те се сменят или биват подменяни…“ Думите на Даниел, Старейшината на Племето на Акуаба.

— Вие и двамата не сте на себе си — каза Алекс, с рационалност, в която не беше уверен. — Повдига ми се от вас и вървете по дяволите, вие!

— Алекзандър! Алекзандър! — викът идеше откъм брега на реката, от не повече от двадесет ярда. Викаше Сам Тъкър.

МакОлиф се затича към края на джунглата. Лорънс бягаше отпред, огромното му тяло чупеше клонака, ръцете му, въртящи се като саби, помитаха всичко по пътя си.

Чернокожият исполин скочи до ръба на водата; Алекс тръгна надолу по късия наклон и се спря.

Сам Тъкър носеше на ръце тялото на Маркъс, планинския водач. Главата, която се подаваше над водата, беше една кървава маса, части от черепа бяха отнесени.