Робърт Лъдлъм - Загадката Халидон

Нямаше време за мислене.

Намери пътеката на отсрещния край на малкото сечище и започна да бяга, набираше скорост, докато тичаше към бреговете на Марта Брей. В дробовете му въздухът не достигаше, беше останал без дъх; налице бяха само постоянните взривове на изтощение в гърлото му, кръвта и потта, които капеха от чедото му и се стичаха на струйки надолу по врата към раменете й гърдите му.

Ето и реката. Той беше достигнал реката!

Чак тогава осъзна, че почукващият дъжд беше спрял; тропическата буря се бе изваляла. Очерта кръг с фенерчето си наляво; камъните, обозначаващи последните няколко ярда на пътеката до лагера, си бяха на мястото.

Не беше чул стрелба от пушки. Не беше имало никакви изстрели. В тъмнината зад него вървяха петима завършени убийци и ужасната нощ още не беше завършила… но той бе имал своя шанс.

Това беше всичко, за което бе молил, всичко, което стоеше между него и заповедта му към онова готово за стрелба отделение, слагащо край на живота му.

По собствено желание, ако се провалеше. По собствено желание да приключи с него, ако я нямаше вече Алисън.

Последните петдесет ярда той пробяга със скорост, каквато изтощените му мускули можеха да издържат. Беше насочил фенерчето право пред себе си и първият обект, който неговият лъч улови беше брезентовият навес в началото на района на лагера. Затича се през просеката.

Нямаше огньове, нито други признаци на живот. Чуваше се само капенето на хилядите капчуци — спомени от отминалата тропическа буря. Палатките стояха като паметници, мълчаливо свидетелстващи за неотдавнашния живот, кипял тук.

Спря да диша. Обзе го хладен ужас. Тишината беше въздесъщият предвестник на ужасна развръзка.

— Алисън! Алисън! — изкрещя той и се втурна сляпо към палатката. — Сам! Сам!

Когато чу думите, идещи от тъмнината, той разбра какво е да те изтръгнат от смъртта и отново да ти вдъхнат живот.

— Алекзандър… На косъм се размина да не те убия, момче — каза Сам Тъкър от тъмната пазва отвъд ръба на джунглата.

Сам Тъкър и водачът, наричан Маркъс излязоха иззад храстите. МакОлиф се вторачи изненадано в халидонита. Водачът видя изражението му и проговори.

— Няма време за дълги обяснения. Просто използвах правото си на избор, това е всичко — планинският водач показа ревера на сакото си. За Алекс жеста обясняваше всичко. В плата бяха зашити същите такива таблетки, каквито беше видял в проблясъка на жълтата лунна светлина на оня черен път над Лучия Харбър.

„Не бих се поколебал“ беше казал Даниел.

— Къде е Алисън?

— С Лорънс и Уайтхол. Те са по-надолу по реката — отговори Сам.

— А какво стана с Йенсенови?

Тъкър замълча.

— Не знам, Алекзандър.

— Какво?

— Те изчезнаха. Това е всичко, което мога да ти кажа… Вчера Питър се загуби; носачът му се завърна в лагера, не могъл да го намери. Рут го понесе мъжки, горкото момиче… доста кураж притежава тя. Ние изпратихме група да го търси. И нищо… И после, тази сутрин, не мога да ти кажа защо — не знам — аз отидох до палатката на Йенсенови. Рут я нямаше. От тогава никой не я е виждал.

МакОлиф размишляваше. Дали Питър Йенсен не беше видял нещо съмнително? Дали нещо не беше подушил? И взел, че избягал с жена си? Избягал под носа на Племето на Акуаба?

Въпроси, които щяха да останат за друг път.

— А носачите? — попита Алекс напрегнато, със страх да чуе отговора.

— За това се обърни към приятеля ни тук — отвърна Тъкър, като кимна към халидонита.

— Те бяха отпратени на север, ескортирани по реката — каза мъжът, който си беше присвоил името „Маркъс“. — Тази нощ няма да умират ямайци, освен онези, които са наясно защо умират. Не и в тази битка.

— Ами ти? Ти защо? Нали това не е твоята битка?

— Аз познавам мъжете, които идват за вас. Имам правото си на избор да се бия.

— Ограничените свободи на Акуаба, а? — попита тихо Алекс.

Маркъс сви рамене. Очите му не издаваха нищо.

— Свободата на индивида да избира, Докторе.

Откъм гъстата тропическа джунгла се разнесе едва доловим крясък на птица или приглушено цвърчене на прилеп. Последва го друг, после още един. МакОлиф не би им обърнал внимание… нали имаше толкова много звуци, непрекъснато. Една никога несвършваща нощна симфония — приятна за ухото, но не и при мисълта за онова, което я пораждаше.

Сега обаче той беше принуден да го забележи.

Като чу звука, Маркъс рязко обърна главата си. Той се протегна, сграбчи фенерчето и го изтръгна от ръката на Алекзандър. И избута Тъкър с рамо.