Робърт Лъдлъм - Загадката Халидон

Алекс пресмяташе бързо. Скенерът, който бяха използвали хората на „Дънстоун“ имаше периметър на действие хиляда ярда. Сигналите щяха да бъдат регистрирани, но без горещите и студени ориентири нямаше как да бъде определено по-точно местоположението им. Това беше слабото място на смалените до миниатюрни размери широкообхватни радиоприемници, направени за работа по вертикала.

Хиляда ярда правеше три хиляди стъпки — повече от половин миля из гъстата, почти непроходима джунгла на Кок Пит. И ако бандата на „Дънстоун“ имаше десетминутно предимство, то не беше непременно фатално. Те не познаваха пътеката — той, между впрочем, също не знаеше къде се намира тя, но беше я изминавал преди. Два пъти. Преднината им трябваше да бъде намалена. И ако ъгълът на проникване беше индиректен — а според пилота им беше точно така — и ако се приемеше, че те щяха да се разгърнат, да търсят поотделно… преднината им се стопяваше почти до нула.

Ако… ако успееше да намери пътеката и да се придържа към нея.

Той вдигна реверите на куртката си, за да се предпази от дъжда и се обърна към вратата на кабината пред него, над крилото на самолета. Отвори я, приплъзна се на разстояние едно коляно вдясно от страничната подпора и пъхна ръка в малкото багажно отделение, намиращо се зад седалката. От там измъкна една високомощна, автоматична пушка с къса цев — това беше едната от двете, които с колани бяха притегнати под предната седалка на халидонската кола. В пушката имаше пълнител, предпазителят беше сложен. В джобовете му лежаха още четири други пълнителя; всеки пълнител съдържаше двадесет патрона.

Сто патрона.

Целият му арсенал.

— Трябва да ги настигна — изкрещя той през пороя към пилота на гангстерите. — По дяволите, не ми се иска аз да отговарям пред Ню Орлеанс!

— Онез момчета от Ню Орлеанс са гадна тайфа. Няма да ги возя, стига друга работа да изпадне. Те не аресват никого!

Без да отговори, МакОлиф се затича към края на тревистия наклон. Пътеката трябваше да се намира вдясно от един огромен шубрак бодлива папрат — това си го спомняше: в него бе одрал лицето си, защото ръката му закъсня да го предпази първия път, когато навлизаха в тази област с халидонския водач.

Дяволите да я вземат! Къде се беше дянала?

Той започна да опипва подгизналия листак, хващаше всеки лист, всяко клонче, с надежда ръката му отново да бъде одраскана, задирайки се в бодлите. Трябваше да я намери, трябваше да започне спускането си от единствено правилното място. Всяко друго би било фатално. Тогава преднината на „Дънстоун“ щеше да нарастне твърде много и той нямаше да може да я стопи.

— К’во търсиш?

— Какво? — Алекс се обърна рязко към мътното петно светлина. Концентрацията му беше толкова голяма, че той усети как машинално е махнал предпазителя от спусъка. В шока си той беше почти на ръба да го натисне и да стреля.

Гангстерският пилот беше дошъл зад гърба му.

— Дявол го ’зел! Де ти е фенерчето бе, мъжки? Как я виждаш тая работа, в тоз гъсталак да намериш път без фенерче?

Господи! Беше забравил прожектора в халидонския самолет. Даниел го беше предупредил да бъде много внимателен… с този прожектор. А той го беше оставил там!

— Забравил съм го. Има едно в самолета.

— Надявам се, да го таковам, че наистина има — каза пилотът.

— Вземи го после от там, а ти сега ми даваш това, о’кей?

— Става, ама обещаваш да пушнеш две чернилки и заради мен, нали мъжки? — пилотът му връчи светлината. — Тоз дъжд ми къса нервите, та ще вляза вътре на сушина. Добър улов, мъжки!

МакОлиф видя как мъжът притича към самолета си и след това светкавично се обърна пак към края на джунглата. Беше на не повече от пет стъпки разстояние от папратовия храсталак; можеше да види сплъстената трева на входа на скритата пътека.

Той се гмурна в нея.

Бягаше с всичка сила, краката му се заплитаха в ниската растителност, невидимите израстъци на храстите и дърветата около него шибаха лицето и тялото му. Пътеката криволичеше — надясно, после наляво, после пак надясно. Надясно, надясно — Господи, тези извивки! — и тогава пътеката отново стана права в един кратък участък на дъното на склона.

Но това все още беше пътеката. И той все още беше на нея. И нищо друго нямаше значение.

След това той промени посоката. Пътеката я нямаше. Беше изчезнала!

Тогава в тъмнината се разнесе пронизителният писък, увеличен многократно в тропическия порой. В лъча на фенерчето му, дълбоко в една покрита с палмови листа дупка, една дива свиня кърмеше своето все още сляпо мъниче. Косматата, чудовищна муцуна изгрухтя, нададе писъка си още веднъж и започна да се надига, като се отърсваше от писукащото малко, захапало гърдите й. МакОлиф се втурна наляво, право в изпречилата се пред него стена на джунглата. Той се препъна в някакъв камък. В два, в три камъка. Падна на мократа земя, фенерчето му се изтърколи встрани. Земята беше равна, по нея нямаше препятствия.