Робърт Лъдлъм - Загадката Халидон

Отново беше попаднал на пътеката!

Изправи се на краката си, сграбчи фенерчето, стисна пушката под мишница и се затича по относително чистия коридор сред джунглата.

Безпрепятствеността продължи не повече от сто ярда, когато пътеката пресече един поток и краката му затънаха в меката кал на брега. Той си го спомняше. Водачът, който използваше името Маркъс, беше завил наляво от него. Наляво ли беше? И дали тогава не идваха от противоположната посока?… Не, трябваше да е наляво. Там трябваше да има палмови дънери и скали, стърчащи над водата, напреки на тесния поток. Той изтича наляво, с фенерче насочено към средата на течащата вода.

Пъновете бяха там! Скалите. Един набързо направен мост, за да се избегне загъването в калта до глезените.

И на десния палмов дънер две змии бавно, странично извиваха тела и се насочваха право към него. Дори ямайската мангуста не можеше да издържи в страната Кок Пит на остров Ямайка.

Алекзандър разпознаваше тези змии. Виждал ги бе в Бразилия. Вид анаконда. Слепи, атакуващи бързо, злобни. Отровата им не е смъртоносна, но може да парализира човек — за дни. Живо същество не би могло да се размине с мълниеносната атака, ако е на няколко стъпки от плоскоглавите.

Той се обърна към растителността зад гърба си. Лъчът на фенерчето му зашари из нея. Спря се на един дълъг около шест стъпки клон, провесил се от близкостоящо дърво сейба. Алекс се затича към него и го задърпа напред-назад, докато го счупи. После се върна към пъновете. Змиите бяха застинали, явно усетили опасността. Техните мазни, отвратителни тела се бяха преплели, плоските им глави — събрани една до друга, слепите им, подобни на топлийка очи — фанатично вперени в посоката, от която идеше миризмата. Към него.

Алекс посегна с пръта от сейба към пъна, държеше го с лявата си ръка, в дясната неловко стискаше пушката и фенерчето.

Двете змии се надигнаха едновременно, отскочиха от повърхността на пъна и увиваха мълниеносно тела около клона: главите им, високо вирнати над меките листа, се устремиха към ръката на МакОлиф.

Алекс хвърли — или изпусна? — това той никога нямаше да узнае — пръта във водата. Змиите се замятаха, клонът бясно се завъртя около оста си и започна да потъва.

МакОлиф притича по пъновете и отново хвана пътеката.

Беше изминал вероятно три четвърти миля, със сигурност не повече. Според часовника му това се равняваше на дванадесет минути. Доколкото си спомняше, пътеката криволичеше надясно през един невероятен гъсталак от папрат и коренища, докато излезе на малко сечище, използвано в последно време от група местни ловци. Маркъс — поточно мъжът, който се представяше с името „Маркъс“ — беше отбелязал този факт.

От сечището оставаше по-малко от миля до бреговете на Марта Брей и лагера. Преднината на „Дънстоун“ трябва да беше намаляла.

Трябваше да бъде.

Той достигна до онова почти невъзможно да се прекоси място от дива растителност. Фенерчето му шареше ниско по земята, щателно проверяваше почвата за пресни следи. Ако сега свърне встрани от пътеката — ако тръгне през ниските храсти, където никога не беше стъпвал човешки крак — щеше да му трябва после час, за да я открие отново. Може би щеше да се щура чак до изгрев слънце или поне докато спре дъжда.

Беше отчайващо място, напредваше изключително бавно, с цялата възможна концентрация. Но дочака. Наведени треви, малки счупени клонки, разплискана и застинала във формата на обувка кал, където неотдавна се беше стоварила тежестта на човешки крак — това бяха знаците, необходимият му код. Не можеше да си позволи да допусне грешка.

— Хей, човече! — думите се чуха приглушено.

МакОлиф се хвърли на земята и затаи дъх. Зад себе си, вляво, той видя лъча на друго фенерче. Инстинктивно изгаси своето.

— Хей, човече, къде си? Свържи се, моля те. Ти си излязъл от схемата си. Или пък аз — от моята.

„Свържи се, моля те… Излязъл от схемата.“ Приказките на агент, не на прост носач. Мъжът беше от MI5.

Минало време. „Беше“.

Сега — от „Дънстоун Лимитид“.

Хората на „Дънстоун“ се бяха разделили, на всеки се беше паднала някаква територия… спазваше се някаква схема. Това означаваше, че те поддържаха радиовръзка.

Шестима мъже в радиовръзка.

Господи!

Лъчът светлина се приближи, танцувайки, присветвайки през невероятния гъсталак.

— Насам, човече! — прошепна гърлено Алекс, безкрайно надявайки се, че дъждът и шепотът ще заблудят човека на „Дънстоун“.