Робърт Лъдлъм - Загадката Халидон

Беше подминал полето, с отклонение наляво не повече от миля, най-много две.

Но беше го достигнал. В този момент нищо друго нямаше значение. Той се спусна рязко надолу, с ляв вираж точно над дърветата — фигура № 8 по приземяването. Направи 280-градусов обход и натисна докрай половинката кормило.

Беше на височина 50 стъпки, когато на запад, зад гърба му, светкавица раздра небето. Беше толкова благодарен за появяването й; тя — едно допълнително, кратко разпръсване на нощната тъмнина. Той вярваше на показанията на инструментите и можеше да различи приближаващата към очите му трева, хваната в лъча на предните му светлини, но убитото, бързо, заляло всичко наоколо просветване му даде допълнителна увереност.

То му даде и възможността да забележи очертанията на още един самолет. Стоеше на земята, неподвижен, паркиран в северния край на полето. В онази част на склона, която водеше към района на лагера, намиращ се две мили надолу.

О, Господи! Изобщо не беше успял. Беше пристигнал твърде късно.

Докосна земята, увеличи броя на оборотите и зарулира към неподвижно стоящото летателно тяло, като измъкваше пистолета си от колана, докато все още нагласяше контролните уреди.

Хванат в лъча на предните му светлини един мъж Махаше с ръка. Нямаше оръжие в ръката му; нямаше и опит за бягство и търсене на прикритие. Алекс беше удивен. Това, което виждаше, нямаше никакъв смисъл: хората на „Дънстоун“ бяха убийци, той знаеше това. Обаче мъжът в кръга светлина не проявяваше никакви признаци на враждебност. Вместо това, той направи нещо странно. Протегна ръцете си встрани, дясната надолу и лявата нагоре. Мъжът повтори движението няколко пъти, докато самолета на МакОлиф го достигна.

Алекс помнеше инструкциите, дадени му в полето на Юнити Хол. Ако видиш други самолети, наклони надолу дясното си крило. Свали дясното си крило… ръка.

Мъжът, стоящ в лъча светлина, беше пилот-гангстер.

МакОлиф успя най-после да спре и изключи мотора. Ръката му беше сграбчила здраво дръжката на оръжието, пръстът му лежеше на скобата на спусъка.

Мъжът заобиколи зад крилото и завика през дъжда и през отворения прозорец към Алекс. Беше бял, лицето му — обрамчено от качулката на пончото му. Речта му беше на американец… от далечния юг, вероятно от районите на Делта.

— Дявол го зел! Т’ва е едно лайняно оживено място! Радвам се да видя бялата ти кожа, мъжки! Мо’е да ги возим, да ги тако’ам, ама не ги обичам!

Гласът на мъжа беше висок и пронизващ, вятърът лесно го подемаше и отнасяше през дъжда. Среден на ръст и ако по лицето можеше да се съди за телосложението му, той беше слаб, но мек и провиснал: един нежен мъж, неспособен да се справи с напредването на възрастта. Минал четиридесетте.

— Кога долетяхте? — попита високо Алекс, като се опитваше да скрие нетърпението и възбудата си.

— Докарах тез шес „чернилки“ мож’би пред’ дестина минути. Мож’ и малко повече да й минало, ама — не. С тях ли си, брато? Караш „стоката“, а?

— Да.

— Май не са толкоз „големи“, а, когат’ оплетат конците? Нищо друго освен беля не са тез планини. Сигурно не мо’ат са опрай сами, та им трябва бял, а?

МакОлиф пъхна обратно пистолета в колана си под прикритието на вратата. Сега трябваше да действа бързо. Трябваше да мине покрай пилота-контрабандист.

— Те ли казаха, че е станала беля?

Алекс зададе въпроса предпазливо, докато отваряше вратата на кабината, после стъпи на крилото в дъжда навън и скочи на прогизналата земя.

— Дявол ги зел! Онуй дет’ ми казаха: щурнали се сляпо да гонят няк’ва бала пари ей туканка доле. Щели да ми фърлят нещичко кат си земат полагаемото. Ам да ти кажа, онез чернилки са бъкани с железария!

— Това е грешка — каза МакОлиф с голяма доза убедителност. — Господи… тези проклети идиоти!

— Тръгнали са да пият черна кръв, мъжки! Тез чернилки ще трупясат доста свои братчета! Ееехей!

— Ще го направят, ама в Ню Орлеанс ще запуши!… Господи! — Алекзандър знаеше, че градът в Луизиана беше един от главните канали за вкарване на наркотика в Южните и Югозападните щати. Особено този пилот-контрабандист трябваше да го знае. — Надолу по склона ли тръгнаха? — МакОлиф нарочно посочи на около стотина ярда вдясно, далеч от пътеката, доколкото си я спомняше.

— Проклет да съм, ако бяха толкоз сигурни накъде д’свърнат. Мъкнеха една мушенгийка — гайгер, кат въздушен радар, ама не толкоз добро. По’йчето се изнизаха, ей натам — пилотът посочи на ляво от скритата пътека.