Робърт Лъдлъм - Загадката Халидон

— Да.

— Вие трябва да ги спрете!

— Не съм сигурен, че има начин.

— Намерете един. За Бога, Холкрофт, те ще бъдат избити! — МакОлиф сграбчи Холкрофт за реверите на сакото и го разтърси яростно. — Направете нещо, господине. Или аз ще убия Вас!

— Свалете ръцете си.

Преди агентът да може да довърши изречението, Алекзандър зашлеви Холкрофт през лицето, като разкъса кожата на устните му.

— Няма какво повече, Главнокомандващ. Аз искам тези гаранции! Сега!

Агентът проговори през струйките кръв.

— Ще направя каквото мога. Винаги съм правил… най-доброто, на което съм способен,… за Вас.

— Ах, Вие, кучи сине! — МакОлиф замахна отново.

Шофьорът и Даниел сграбчиха ръката му.

— МакОлиф! Така няма да постигнете нищо! — изрева Старейшината.

— Накарайте него да започне да действа! — след това Алекзандър спря и се обърна към Даниел. — Вие имате хора там. — И тогава МакОлиф си спомни ужасните думи на Даниел, изречени преди малко по телефона: „Не рискувайте живота на никого. Нашите хора… изтеглете ги. Никой да не напуска комуната.“ — Трябва да се обадите по телефона. Вземете си думите обратно. Защитете ги!

Старейшината заговори тихо:

— Трябва да се опитате да разберете. Съществуват традиции, откровения… начин на живот, установен от двеста години насам. Ние не можем да си играем с тези неща.

Алекзандър се вторачи в чернокожия мъж.

— Значи, ще ги наблюдавате как умират… Господи, Вие не можете да направите това!

— Страхувам се, че е така. И ще бъде. И тогава ще трябва да се сблъскаме с факта на отнемането на Вашия живот… И с него ще бъде приключено толкова бързо… — Даниел обърна яката на ризата си, където имаше малка издутина. Хапчета, зашити вътре в плата, както и аз бих отхапал това, ако изпадна в положение, налагащо ми да свърша със себе си. Дори не бих се поколебал.

— Но за Бога, Вие сте нещо друго! Това не сте Вие, а те — те не са част от Вас. Те дори не Ви познават. Защо те трябва да заплатят с живота си?

— Приоритети, МакОлиф. Аз Ви казах. Техни… наши. — Гласът на Холкрофт беше шокиращ със спокойната си язвителност.

— Нещастни случаи по време на война, Докторе. Избиване на невинни в района на битката, бих казал — Даниел говореше просто, пренебрегвайки подтекста на думите си. — Неща, писани и неписани.

— Глупости! — изрева МакОлиф. Шофьорът измъкна пистолет от колана си; постъпката му беше повече от ясна. Алекзандър стрелкаше поглед ту към Старейшината на Халидон, ту към офицера от Британското разузнаване. — Изслушайте ме. Вие им казахте по телефона да направят каквото им позволяват възможностите. Вие, Холкрофт. Вие ми предложихте Вашето… проклето „най-добро, на което съм способен“. Добре. Дайте ми шанс.

— Как? — попита Даниел. — Няма да има ямайска полиция, няма да ги има войските от Кингстън.

В съзнанието на Алекзандър изплуваха думите. Думите, изречени от Сам Тъкър край тлеещия лагерен огън. Онова спокойно съждение, направено от Сам, докато гледаше как Чарлз Уайтхол и черният исполин Лорънс се съвещават. „Те са нашата защита. Те може да се мразят един друг…“

Те са нашата защита.

МакОлиф се завъртя към Холкрофт.

— Колко изменници имате тук?

— Аз доведох шестима специалисти от Лондон.

— И всичките с изключение на един се продадоха на „Дънстоун“ — прекъсна го Даниел.

— Това прави пет. Колко още могат да съберат? — МакОлиф отнесе думите си към халидонита.

— При такава липса на време, може би трима или четирима. Това е само догадка… Те ще са повече загрижени за бързината, отколкото за числеността си. Дори само един автомат в ръцете на един-единствен войник…

— Кога са получили нарежданията на „Дънстоун“? — попита Алекс бързо, прекъсвайки ненужните забележки на Даниел.

— Преди около час по наши изчисления. Със сигурност не по-рано.

— Могат ли да намерят самолет?

— Да. Возилата на гангстерите са винаги на разположение. Няма да им отнеме много време — пилотите им са особени чешити, но винаги може да се уреди нещичко.

Алекс се обърна към Холкрофт. Агентът избърсваше с пръсти устните си… — тези проклети пръсти, като че ли отстраняваше полепналите по устата трошици от сладкиш по време на чай в „Савой“!

— Можете ли да алармирате хората си, следящи радиосигналите от лагера? С това тук радио? — МакОлиф посочи панела под контролното табло.

— Имам честотата.

— Значи ли това „да“?

— Да.

— Какъв е смисълът? — попита Даниел.