Робърт Лъдлъм - Загадката Халидон

До 9.30 вече бяха достигнали полето. Алекс погледна часовника си. Беше 10.30. Не беше сигурен, че е взел правилно решение. Сигурен беше само в едно: че не би могъл да измисли нищо друго. Той извика в паметта си самотната фермерска къща в имението и спомена, че тогава вътре светеше. Сега нямаше светлини. Всичко беше запустяло.

Не им оставаше нищо друго, освен да чакат.

Измина още един час и единствените звуци, които се чуваха, бяха тези на ямайската нощ: хищниците нападаха, жертвите биваха похитени, една безконечна схватка — несъществена за всички други, освен за участниците в нея.

Минаваше краят на втория час, когато го чуха. Един различен шум. Автомобил. Караше бавно, на ниска предавка, с приглушен мотор, издавайки своята предпазливост. Натрапник, съвсем наясно със своето прегрешение.

Минути по-късно, в мътната светлина на луната, засенчена от облаци, те наблюдаваха как една висока фигура притича през полето, първо към северния край, където беше запалена факла, после на юг — може би на четиристотин ярда — където действието беше повторено. След това фигурата се върна още веднъж тичешком към противоположния край.

Още един звук. Още един натрапник. Също приглушен — този път от тъмнината на небето. Един самолет с двигател, който вече работеше на бавни обороти, бързо се снишаваше. Той докосна земята и в същия момент факлата в северния край беше изгасена. Само след секунди самолетът спря пред пламъка в южния край на полето. Един мъж скочи от малката кабина; огънят беше загасен моментално.

— Да вървим! — каза Алекс на британския агент. И двамата мъже тръгнаха заедно през полето.

Бяха нагазили не повече от петдесет ярда в тревата, когато това се случи. Въздействието стана толкова внезапно, шокът толкова пълен, че Алекс извика неволно и се хвърли на земята с вдигнат, готов за стрелба пистолет. Холкрофт остана прав.

Защото два изключително мощни прожектора ги хванаха в заслепяващата хватка на пресечените си лъчи.

— Свалете оръжието си, МакОлиф — каза някой, стоящ извън кръга заслепяваща светлина.

И Даниел, Старейшината на Племето на Акуаба, изникна в светлината.

— Когато нагазихте в полето, вие задействахте фотоелектричните алармени инсталации. Няма нищо мистериозно.

Те седяха в автомобила, Даниел отпред до шофьора, Холкрофт и Алекзандър — на задната седалка. Бяха излезли от полето, минали през Юнити Хол и покрай брега бяха стигнали до Личиа Харбър. Паркираха в една запустяла част на черен път, в близост до водата. Беше едно от онези прекарани от местните хора разклонения на крайбрежната магистрала, което преминаващите туристи още не бяха успели да развалят. Луната, по-ярка край брега на океана, отразяваща се в надиплената му повърхност, облагородяваше лицата им със своята мека, жълта светлина.

Докато пътуваха, МакОлиф имаше възможността Да огледа вътрешността на колата. Отвън тя изглеждаше съвсем обикновен, небиещ с нищо на очи автомобил с неустановима марка и година на производство — подобен на стотиците други автомобили на този остров, сглобявани от части на стари коли. Но вътре огромната разлика беше очебийна: прецизно оборудвана подвижна крепост и същевременно… комуникационен център. Прозорците бяха от дебело, бронирано стъкло; отзад и в страничната тапицерия се виждаха гумени прорези, за да се втъкнат в тях при нужда автоматичните пушки с къси цеви, складирани под предните седалки. Отпред, под таблото имаше дълъг панел с шайби и превключватели; в една вдлъбнатина между два микрофона беше втъкната телефонна слушалка. Моторът, ако се съдеше по звука му, бе един от най-мощните, които Алекс беше чувал някога изобщо.

Халидонът винаги пътуваше в първа класа, когато излизаше във външния свят.

Даниел се опитваше да разсее смайването на МакОлиф относно събитията, случили се през изминалите два часа. Изглежда за Старейшината беше важно да възстанови истината за създалата се ситуация. Кризата наистина е била отчайваща, щом Даниел е напуснал комуната и е изложил живота си на риск, като е поел лично командването на операцията. Той като че ли искаше Р. С. Холкрофт да осъзнае на всяка цена, че си има работа с изключително разумен и опасен противник.

— Трябваше да се уверим, че сте сами… вие двамата, разбира се. Че по някакъв начин не сте били проследени. Имаше доста напрегнати моменти този следобед. Вие се справихте отлично, професионално. Ние не можахме да ви помогнем. Поздравявам ви.