Морис Льоблан - Загадъчният дом

Ван Хубен ги представи един на друг. „Полицаят Бешу… Господин Жан д’Енерис!“

Полицаят Бешу понечи да заговори, но не можа и остана да гледа с ококорени очи флегматичния субект, който продължаваше да прилага своя странен начин на лекуване.

Проектираната среща стана в два часа в будоара на Режин Обри. Щом пристигна, Ван Хубен видя, че д’Енерис се чувства тук като у дома си и свободно се шегува с красивата актриса и с Арлет Масол. Тримата изглеждаха твърде весели. Видеше ли я такава безгрижна и жизнерадостна, човек не би могъл да помисли, че Арлет е прекарала такива тревожни часове предишната нощ. Тя не изпускаше от очи д’Енерис и заедно с Режин одобряваше всичко, което той казваше, смееше се на шеговитостта, с която той разказвате.

Дълбоко разтревожен от загубата на диамантите, Ван Хубен, който гледаше песимистично на живота, яростно извика:

— По дяволите!… Да не би положението да ви изглежда чак толкова смешно?

— Бога ми — каза д’Енерис, — то никак не е страшно. Всъщност всичко се обърна на добре.

— Я гледай!… Нали на вас не са ви откраднали диаманти. Колкото за госпожица Арлет, всички днешни вестници описват нейното приключение. Каква реклама! Само аз изгубих в тази мръсна афера.

— Арлет — възрази Режин, — не се обиждайте от онова, което говори Ван Хубен! Думите му нямат никаква стойност.

— Искате ли да ви кажа други, дето ще имат по-голяма стойност? — каза заядливо Ван Хубен.

— Кажете.

— Е, добре. Тази нощ издебнах как д’Енерис опитваше върху Арлет онзи метод за лекуване, който така добре ви съживи преди десетина дни.

— Те и двамата ми разказаха.

— Е? Какво! И вие не ревнувате?

— Да ревнувам?

— Как тъй? д’Енерис не ви ли ухажва?

— И то твърде много, признавам го.

— Тогава как приемате?…

— Методът на д’Енерис е отличен и негов дълг е да го прилага.

— Й удоволствие.

— Толкоз по-добре за него.

Ван Хубен се завайка:

— Ах, този д’Енерис, какъв голям късмет има той! Прави с вас каквото си иска… И с всички останали жени.

— И с всички мъже, Ван Хубен. Защото въпреки че го ненавиждате, вие се надявате чрез него да намерите своите диаманти.

— Твърдо съм решен да не прибягвам до неговата помощ, защото полицаят Бешу е на мое разположение и защото…

Ван Хубен не довърши. Обърна се и видя на прага полицая Бешу.

— Вие значи дойдохте, господин полицай?

— От известно време вече съм тук — заяви Бешу, като се поклони пред Режин Обри. — Вратата беше полуотворена.

— Чухте ли какво казах?

— Да.

— И какво мислите за моето решение?

Полицаят Бешу Имате сърдит вид и от походката му се излъчваше войнственост. Той изгледа Жан д’Енерис, както впрочем бе направил и предишния ден, и високо каза:

— Господин Ван Хубен, въпреки че през отсъствието ми с работата за откраднатите ви диаманти е бил натоварен мой колега, няма съмнение, че аз ще взема участие в издирванията. Днес получих заповед да разпитам госпожица Арлет Масол. Но трябва да ви предупредя: за нищо на света не приемам откритото или скрито сътрудничество на никой от вашите приятели.

— Ясно — каза през смях Жан д’Енерис.

— Съвсем ясно.

Твърде спокоен, д’Енерис не прикри учудването си.

— Изглежда, господин Бешу, аз никак не съм ви симпатичен.

— Признавам, че е така.

Той се приближи към д’Енерис и му каза право в лицето:

— Сигурен ли сте, господине, че никога не сме се срещали?

— Да, веднъж преди двайсет години в Елисейските полета. Заедно играхме. Аз ви подложих крак и вие паднахте. Оттогава, както се вижда, още не сте ми простили. Драги Ван Хубен, господин Бешу има право. Никакво сътрудничество не е възможно между нас. Освобождавам ви и започвам работа. Вървете си.

— Да си вървим ли? — запита Ван Хубен.

— Ами какво? Ние сме тук у Режин. Аз ви поканих. Тъй като не се разбрахме, сбогом!

Той седна на канапето между двете жени и хвана ръцете на Арлет Масол.

— Моя хубава малка Арлет, сега, след като вече си дошла на себе си от тревогите, не трябва да губим време. Разкажи ми най-подробно какво се случи! Всяка дреболия е важна.

Понеже Арлет се колебаеше, той каза:

— Не обръщай внимание на тези господа! Те не са тук. Те излязоха. Разказвай, моя малка Арлет! Говоря на ти, защото вече докосвах с устни бузите ти, по-меки от кадифе, а това ми дава права, каквито има любовник.

Арлет се изчерви. Режин през смях я подканваше да говори. Ван Хубен и Бешу, решили да се възползват от разговора, изглеждаха като залепени за пода восъчни фигурки. И Арлет разказа цялата история така, както искаше този човек, на когото нито тя, нито другите бяха способни да се възпротивят.