Морис Льоблан - Загадъчният дом

Той слушаше мълчаливо. Само Режин от време на време потвърждаваше:

— Точно така… Стълбище с шест стъпала… Да, вестибюл, постлан с черни и бели плочки… и на първия етаж салон с тапицирани със синя коприна мебели.

Когато Арлет свърши, д’Енерис се заразхожда из стаята, долепи чело до стъклото на прозореца и дълго мисли. После заключи през зъби:

— Трудно… трудно… При все това известна светлина показва изхода на тунела.

Той отново седна на канапето и каза на младите жени:

— Вижте какво, когато имаме налице две паралелни случки с еднакъв начин на действие и едни и същи изпълнители, защото идентичността на двойката е неоспорима, трябва да се открие точката, в която двете произшествия се различават. Когато такава точка бъде открита, не трябва да се изпуска, докато не се изведат от нея всички възможни доводи. Намирам, че в нашия случай има разлика в причините за отвличанията.

Замълча за момент и почна да се смее.

— Това, което казах, изглежда, че няма никаква стойност или че е една отдавна позната истина, но аз ви уверявам: то е твърде силен довод. Положението неочаквано се опростява. Вас, моя хубава Режин, ви отвлякоха без съмнение заради диамантите, дето онзи добряк Ван Хубен сега оплаква с всичките си сълзи. В случая не може да съществува никаква друга причина. И убеден съм, че самият господин Бешу би споделил това мое мнение, ако беше тук.

Господин Бешу не продума. Той чакаше продължението на речта и Жан д’Енерис се обърна към Масол:

— Колкото за тебе, хубава Арлет, с бузи по-меки от кадифе, защо ли са си дали труд да те отвличат? Всичките ти богатства, мисля, че биха се побрали на едната ти длан, нали?

Момичето отвори и двете си длани.

— Нищо няма в тях — викна той. — Значи версията за грабеж отпада и трябва да смятаме като възможни други две подбуди: любовта и отмъщението или пък комбинация за осъществяването на план, който ти можеш да улесниш или да осуетиш. Арлет, прости ми за нетактичността и ми отговори без стеснение! Обичала ли си?

— Не зная — каза тя.

— Била ли си обичана?

— Не зная.

— Не са ли те ухажвали? Пиер и Филип?… Тя невинно запротестира:

— Не, не, казваха се Октав и Жак.

— Тези Октав и Жак честни момчета ли бяха?

— Да.

— Значи не са способни на недостойни комбинации?

— Не са.

— Тогава?

— Тогава какво?

Той се наведе към нея и бавно, с всичката си сила на внушение, прошепна:

— Търси добре, Арлет! Не става дума да си припомниш външни и видими факти от своя живот, който ти обичаш или не обичаш да си спомняш, а други, дето едва са те засегнали… Търси добре!

Арлет правеше всички усилия, мъчеше се да си припомни и най-незначителните неща, а Жан д’Енерис добави:

— Никога ли не си чувствала нечие присъствие в мрака? Не са ли те побивали тръпки, както при допирането на нещо тайнствено? Не става дума за някаква действителна опасност, а за онези неопределени състояния, когато си казваме: „Я виж… Какво има?… Какво става?… Какво ще стане?…“

Лицето на Арлет леко се набръчка. Погледът й като че ли се прикова в една точка. Жан извика:

— Ето че се сети! Успяхме. Ах, как съжалявам, че Бешу и Ван Хубен не са тук… Обясни, моя хубава Арлет!

Тя каза замислено:

— Имаше веднъж един господин…

Въодушевен от тия думи, Жан д’Енерис я повдигна от канапето и започна да танцува с нея.

— Ето че успяхме! Като приказка! Имаше един ден. Боже мой! Колко си мила, Арлет! И какво стана с господина?

Тя седна и продължи бавно:

— Дойде преди три месеца със сестра си един следобед, когато имахме много клиенти, за да види и да избере рокли за някакво благотворително дружество. Аз не го забелязах, но една колежка ми каза: „Знаеш ли Арлет, на тебе ти потръгна. Един много приятен и елегантен господин, който се занимавал с обществени работи, както каза директорката, просто те поглъщаше с очи. Това на тебе, дето търсиш пари, ти допада, Арлет.“

— Търсиш пари, ти? — я прекъсна д’Енерис.

— Колежките се шегуват, защото аз мечтаех да създам в ателието спомагателна каса, каса за зестри и много други работи. Тогава един час по-късно, като видях, че един господин ме чака на изхода и ме следи, си помислих, че ще мога да го оплета. Той ме проследи до спирката на метрото и спря. На другия ден и още няколко дни подред това се повтаряше. Но всичко тъй си остана, защото подир седмица не се появи. Докато веднъж вечер…

— Една вечер? Арлет понижи глас:

— Понякога, след като вечеряме и си свърша работата у дома, излизам и отивам при приятелка, която живее чак на края на Монмартър. Когато се връщам към единайсет часа, трябва да мина по тъмна уличка, където няма никакво движение. Тук именно три пъти подред съзирах сянка на мъж, който се криеше под свода на една врата. Двата пъти не помръдна, но третия излезе и се опита да ми препречи пътя. Аз извиках и избягах. Той не ме преследва… Оттогава не минавам вече по тази улица. Това е всичко.