Морис Льоблан - Загадъчният дом

Режин задържа Арлет за обяд. Д’Енерис си отиде минута или две след Ван Хубен и Бешу. Но той ги застигна на стълбите, където внезапно раздразненият Бешу бе спрял Ван Хубен и го държеше за яката на палтото.

— Не, аз ще ви оставя по-дълго да следвате пътя, който положително ще ви заведе към гибел. Не!… Не искам да станете жертва на един мошеник. Знаете ли кой е този човек?

д’Енерис се приближи.

— Без съмнение разговорът ви се отнася до мене и господин Бешу има намерение да изпразни торбата си!

Той подаде визитната си картичка.

— Барон д’Енерис, мореплавател — каза на Ван Хубен…

— Лъжа! — извика Бешу. — Вие не сте никакъв барон д’Енерис, нито пък сте мореплавател.

— Я гледай колко сте учтив, господин Бешу! А тогава кой съм?

— Джим Бърнет! Самият Джим Бърнет!… Макар да си се преобразил, въпреки че не носиш вече перуката и стария редингот, аз те познах под маската на светски човек и спортист. Ти си! Ти си Джим Бърнет, с когото дванайсет пъти съм сътрудничил и дванайсет пъти съм измамван. Мой дълг е да предупредя хората. Господин Ван Хубен, мисля, че вие не ще се оставите на този тип!

Учуден, Ван Хубен гледаше Жан д’Енерис, който спокойно си палеше цигарата, и му каза:

— Вярно ли е обвинението на господин Бешу? д’Енерис се усмихна.

— Може би… И аз самият не знам. Всичките ми документи като барон д’Енерис са в ред, но не съм сигурен дали не притежавам и други — на името на Джим Бърнет, който бе най-добрият ми приятел.

— Вие ли извършихте онова околосветско пътешествие с моторна лодка?

— Може би. Всичко е доста смътно в паметта ми. Но какво, по дяволите, може да ви интересува това? Най-важното е да намерите своите диаманти. Но ако аз действително съм прочутият Бърнет, както твърди вашият полицай, това е най-добрата гаранция за успех, скъпи ми Ван Хубен.

— Най-добрата гаранция, че ще бъдете окраден, господин Ван Хубен — изръмжа Бешу. — Да, той ще успее. И дванайсетте пъти, когато работихме заедно, успя да разнищи аферата, да залови виновниците или да открие тяхната плячка. Но и дванайсетте пъти също тъй сложи тази плячка изпяло или отчасти в джоба си. Да, той ще издири вашите диаманти, но ще ги обсеби пред очите ви и вие нищо няма да разберете. Вече е сложил лапата си върху вас и не можете да му убегнете. Вие наивно вярвате, че работи за вас, господин Ван Хубен? Но той работи за себе си! Джим Бърнет или д’Енерис, джентълмен или детектив, мореплавател или бандит, няма други подбуди освен своя интерес. Ако му позволите да вземе участие в издирването, вашите диаманти ще отидат по дяволите, господине.

— А, това не!… — възкликна възмутен Ван Хубен. — Като е така, отказвам се от всичко. Ако трябва да намеря своите скъпоценности, за да ми ги вземат наново, благодаря! Вие се заемете с вашите работи, д’Енерис, аз ще се заема със своите.

д’Енерис се засмя:

— Там е работата, че в момента вашите ме интересуват много повече, отколкото моите.

— Забранявам ви…

— Какво ми забранявате? Всеки може да се интересува за диамантите. Аз имам право да ги търся, както всеки друг. И после: какво да правя? Цялата тази афера ме встрастява. Жените, замесени в нея, са толкова красиви! Режин, Арлет! Великолепни създания… Истина е, казвам ви, аз няма да се откажа, докато не сложа ръка на диамантите ви.

— А пък аз — изръмжа Бешу извън себе си — няма да се откажа, докато не накарам да те затворят, Джим Бърнет.

— Ще бъде весело. Сбогом! Желая ви щастие. Може би пак ще се срещнем някой ден.

И с цигара в уста, д’Енерис си тръгна с жива походка…

Арлет и Режин бяха бледи, когато слязоха от автомобила на този малък тих площад „Пале Бурбон“, където ги чакаше д’Енерис.

— Я кажете, д’Енерис, нали не мислите, че човекът, който ни отвлече, е граф Меламар?

— Този въпрос пък за какво, Режин?

— Не зная… Някакво предчувствие… Малко ме е страх. И Арлет също. Нали, Арлет?

— Да, сърцето ми се свива.

— И после? — каза Жан. — Дори този човек да е същият, дето ви е отвлякъл, да не мислите, че ще ви изяде?…

Те наближиха улица „Юрфе“. От двете й страни се издигаха стари къщи от XVIII век, на които бяха изписани исторически имена; отел Дьо ла Рошфет… отел д’Урм… Всички бяха почти еднакви, с тъжни фасади, с ниски партери, високи коларски врати и постройки в дъното на лошо павиран двор. Хотелът на Меламар не се различаваше от другите. В момента, когато д’Енерис се готвеше да позвъни, пристигна такси, от което скочиха един след друг Ван Хубен и Бешу. Те бяха сконфузени и за прикритие си придаваха арогантен вид.