Морис Льоблан - Загадъчният дом

Тя изрече още няколко неразбрани думи и наново падна в безсъзнание. Арлет се съвзе и като позна острите обувки, видени в автомобила, и чу острия звън на часовника, проплака:

— Ах!… Този звън… Той е същият, и жената е същата… Какъв ужас.

Останалите бяха вцепенени по местата си. Работата, погледната отстрани, вземаше трагикомичен обрат и тънките устни на Жан д’Енерис леко се присвиха. Той действително се забавляваше.

Ван Хубен поглеждаше ту него, ту Бешу, за да проумее какво става.

Бешу внимателно наблюдаваше брата и сестрата, продължаващи да стоят като вкаменени.

— Какво значат тези приказки? — промълви графът. — За какъв пръстен става дума? Предполагам, че дамата бълнува.

Тогава се намеси д’Енерис. Той направи това тъй естествено, сякаш за него събитията нямаха никакво значение.

— Скъпи братовчеде, вие отгатнахте. Тревогата на моите приятелки се дължи на една неизвестна треска, която причинява и бълнуване. Но що се отнася до обясненията, които ви дължа, можете да ми оставите още малко време и да уредите още сега въпроса относно намерените от мене предмети?

Граф Адриен не отговори веднага. Бе объркан и обезпокоен. Той мълвеше разпокъсано:

— На какво прилича това? И какво трябва да предполагаме? Трудно си представям…

Той викна настрани сестра си и известно време живо разговаря с нея.

Жан отиде при него, държейки между палец и показалец медна пластинка, на която бяха изобразени две пеперуди с разперени криле.

— Ето ви ключалката, драги братовчеде. Предполагам, че е взета от едно от чекмеджетата на онова писалище. Тя е еднаква с другите две…

Той отиде и сложи ключалката на старото й място. Тя прилепна точно и гвоздейчетата съвсем се наместиха в старите си дупки. След това Жан д’Енерис извади от джоба си парче синя връв, на която висеше дръжка от звънец, също направена от мед, и понеже забеляза, че край камината виси друга, разпокъсана в долната си част, той се отправи натам. Двата края прилепнаха съвсем точно.

— Всичко върви добре — каза той. — А тази част от свещника къде да сложа, драги братовчеде?

— На онзи свещник — отговори троснато граф Адриен. — Имаше шест такива. Както виждате, сега са пет… Остава само дръжката на онази там маша, която е била отвинтена, както можете да проверите.

— Ето я — каза Жан, който като фокусник продължаваше да вади всичко от своя неизчерпаем джоб. — А сега, драги братовчеде, мисля, че ще удържите обещанието си и ще ни кажете защо толкова държите на тези предмети без никаква стойност и защо те не са на местата си?

Това даде на графа време за опомпяне. Той, изглежда, бе забравил нападките на Режин и риданията на Арлет, защото отговори накратко, сякаш за да се отърве от неканения гост, изтръгнал от него неуместното обещание:

— Привързан съм към всичко, дето ми е завещано от моите прадеди. И най-незначителните предмети, както вие ги нарекохте, за мене и сестра ми са толкова свещени, колкото и най-ценните.

Обяснението бе правдоподобно. Жан продължи:

— Естествено е да държите на тези предмети и аз зная по себе си доколко човек може да се привърже към семейните реликви. Но защо вашите са изчезнали?

— Не зная — каза графът. — Една сутрин забелязах, че част от свещника липсва. Внимателно прегледахме салона със сестра ми. Ключалката, част от връвта и дръжката на машата също липсваха.

— Предполагате, че са били откраднати?

— Сигурен съм.

— Не мога да разбера!… Можеха да вземат тези бомбониери, тези украшения, този часовник, тези сребърни прибори. Все ценни предмети… А са избрали най-незначителното! Защо?

— Не зная, господине.

Графът отегчено произнесе тези думи. Въпросите му дотягаха и за него посещението бе станало безпредметно.

— При все това, драги братовчеде — каза Жан, — вие може би държите да ви обясня причините, които ме заставиха да доведа моите приятелки, а също и какво ги разчувства тъй?

— Не — рязко заяви граф Адриен. — Не ме засяга.

Той бързаше да свърши и тръгна към вратата. Но пред него се изпречи Бешу и произнесе със сериозен тон:

— Засяга ви, господин графе. Някои въпроси трябва да бъдат изяснени незабавно.

Намесата на Бешу бе повелителна. Полицаят бе разперил дългите си ръце на вратата.

— Но кой сте вие? — високомерно викна графът.

— Полицаят Бешу, на служба в Сигурността. Господин Дьо Меламар подскочи:

— Полицай?… Вие?… С какво право сте влезли в къщата ми? Полицай тук??… В хотел „Меламар“!…